Около себе си генералът виждаше единствено страх, паника и гняв. Не може да се спечели война с дръжката на метла, което беше горе-долу онова, което им бе останало. Но въпреки това хората му продължаваха да отбраняват тази обсадена педя земя цели три месеца при отчайващо съотношение на силите. В момента японските снаряди падаха върху базата. Намиращият се в непосредствена близост склад на тиловата служба избухна в облак черна прах и посипа всичко наоколо с натрошено дърво и парчета от инструменти. Нещо вътре — сенокосачка, варел с бензин, или каквото и да беше — експлодира и онова, което беше останало от навеса, пламна в светлооранжев огън.
Хукър не обръщаше внимание на хаоса около себе си, не чуваше писъка на падащите снаряди, не се стресна от неочакваната експлозия, пожара и падащите дървета, а стоеше и препрочиташе радиограмата, която беше прекъснала кафето му:
Посрещнете днес точно в 7:00 часа две моторници на военноморските сили под командването на капитан Алвин Лиймън. Бъдете готов да предадете командването на полковник Джеси У. Гарви и напуснете района незабавно. Всяка лодка ще предостави място на шест офицери. Вземете с вас онези хора, които ще ви подкрепят в марша ви към победата.
Успех.
Франклин Делано Рузвелт
Главнокомандуващ
Радиограмата беше дешифрирана и потвърдена и сега той я препрочиташе със смесени чувства. Беше унизен от поражението. Но знаеше, че неговото евакуиране означава, че е определен да отмъсти по най-ужасен начин на японците. Разполагаше с един час, за да определи десетте най-добри офицери измежду малкото останали и да напусне мястото, което се бе превърнало в негов дом в продължение на толкова много години. Момчето, разбира се, щеше да тръгне с него. Провери колко е часът. Шест и десет. Момчето се намираше в безопасност в бомбоубежището с онези измежду цивилните, които поради възраст, пол или здравословно състояние, не можеха да се сражават.
Щабът беше прехвърлен в бетонно укритие в близост до залива и там Хукър намери Гарви — със сълзящи от безсъние очи, изнемогващо тяло, небръснат, с разкъсани дрехи, наведен над картата на полуостров Бастин, диктувайки заповедите си в полевия радиотелефон. Телефонните им линии бяха унищожени още преди седмици.
Гарви го погледна измъчено.
— Японците са докарали два разрушителя и кръстосвач в пролива. Сега бомбардират Сакет от морето и… по дяволите, сигурно има петдесет хиляди японци, които приближават към нас по суша.
— Твоята оценка? — осведоми се Хукър.
— Три часа, може би. Не повече. Ще започнат да ни обстрелват откъм залива след не повече от час. Какво значение има това, генерале? Когато Сакет и остатъците на трети батальон се доберат дотук, повече няма да има накъде да се отстъпва. — Той махна с ръка към носа на полуострова, който се намираше на неколкостотин ярда на север. — Ще трябва да плуваме.
Хукър разбираше много добре какво иска да му каже. Дни наред бяха обсъждали кога да се предадат. И двамата бяха изтощени много повече, отколкото бе допустимо, за да вземат важни решения. И никой от тях не беше готов да признае неизбежната необходимост.
— Много от момчетата използват личните си пистолети и собствените си ловджийски пушки. Практически сме без амуниции за автоматите.
Ситуацията просто налагаше да се предадат незабавно, но документът в ръцете на Хукър променяше нещата. Хукър му подаде заповедта. Гарви я прочете и му я върна.
— Ако беше от някой друг, нямаше да й обърна внимание — обясни Хукър. — Но сега се оказва, че трябва да удържим рубежа, докато не дойде флотата.
— Добре — каза Гарви, — поне един от нас ще се измъкне от тази лайняна дупка. Кои ще вземеш?
— Кои останаха?
— Най-добрият е Сакет, ако е още жив. Ако не е, съмнявам се, че ще може да се върне с бой обратно. Когато говорих с него преди половин час, беше заграден в чувал. На командния пункт в Капис бяха останали дузина бойци и той възнамеряваше да се съпротивлява до последния човек.
Тежък снаряд избухна наблизо и от тавана се посипа прах.