Лиймън се носеше през пролива с пълна скорост и високо изскочил нос, с потънала дълбоко кърма. Над него изтрещя залп и морето закипя. Небето почерня от дима на експлодиралите, заредени с шрапнел снаряди. Но Лиймън продължи, без да се поколебае дори за миг.
— Кучият му син ще мине — изкрещя Коукли. — Окей, скапаняци, хващайте се за топките, защото сега е нашият ред. — Той внимателно изнесе моторницата от укритието край брега, насочи я в тесния пролив и потегли пълен напред.
Хукър и хората му наблюдаваха морската драма от кея.
— Идва първият — извика един майор на име Форестър, випускник на Военната академия в Уест Пойнт.
Хукър стоеше до него, а малката групичка се беше скупчила наоколо. Хукър беше решил да остави сина си в бомбоубежището до последния момент. Този момент беше настъпил.
— Сержант Фини.
— Да, сър.
— Моля ви, идете в бункера на цивилните и доведете момчето.
— Да, сър.
Фини беше закоравял боец. Ризата му беше останала без копчета, разтворена до кръста, а единият ръкав висеше на парцали. Той подаде автомата си на един от офицерите, скочи в генералския джип и се понесе през ливадата към бункера, който се намираше на не повече от петстотин ярда от кея. Малко преди да пристигне, на пътя му падна мина. Джипът се изправи на задните си колела, наклони се настрани и се преобърна. Фини изхвръкна от седалката, падна на земята и се претърколи няколко пъти. Джипът се плъзна на няколко фута от него и експлодира.
— Аз ще го доведа — извика младолик лейтенант на име Гризолио и понечи да се затича към бункера, но в този миг Фини се изправи на крака, разтърси глава и пробяга останалото разстояние.
— Останете тук, лейтенант — заповяда Хукър.
Лиймън насочи малката, приличаща на торпедо моторница, в тесния, разчистен от отломките на яхти и рибарски лодки канал. Имаше място точно колкото да минат. Той ловко прекара дългото тясно тяло на моторницата по канала, умело избягвайки изгорелите останки.
— Дръжте въжетата, без да швартовате — извика Лиймън на малкия си екипаж. — Кажете на генерала да се качва бързо. Нямаме никакво време. Коукли е точно зад нас.
Хукър се обърна към групата си, избра петима офицери и им заповяда да се качат на борда. Беше видял, че Фини и момчето са напуснали бункера и тичат към тях.
— С ваше разрешение, сър, трябва незабавно да освободя кея — извика Лиймън.
Хукър кимна отсечено и в същия миг скочи на борда.
— Лейтенант Гризолио, вие оставате старши офицер за втората моторница. Кажете, ако обичате, на сержант Фини да се грижи за детето. Ще го взема, когато спрем за през нощта.
— Да, сър — отговори Гризолио, който беше прострелян в крака и използваше вместо патерица един клон от дърво. Той козирува.
— Е, капитане — обърна се Хукър към Лиймън, — потегляйте.
Пробиха си път през останките, после Лиймън завъртя руля и се насочи към залива и откритото море.
Хукър наблюдаваше как кеят се смалява и видя, че Фини и малкият се присъединиха към останалите. Благодаря ти, Боже, помисли си той. Махна с ръка, а осемгодишното дете се изпъна и отсечено козирува. Хукър продължи да се взира, докато пелената от дим не скри кея от погледа му. После прехвърли вниманието си към втората моторница, навлизаща на пълен ход в пролива в близко съседство с кръстосвача и като сновеше на зигзаг, избягваше прицелния обстрел от кораба.
Между тях нямаше никакви препятствия и миг по-късно един от снарядите я улучи. Попадението беше странично и тежко. Моторницата се разтресе, някакви парчетии изхвръкнаха от палубата и вятърът ги поде. Един от екипажа беше изхвърлен през борда. В следващия момент над главите им се пръсна снаряд с шрапнел. Боцманът се заби в кабината с разкъсан гръден кош. Самата кабина се пукна като хартиен плик. Надробено стъкло излетя във въздуха. Коукли бе пометен от горещата ударна вълна. Късове нажежен метал се забиха в ребрата и рамото му. Рулят бе изтръгнат от ръцете му и той усети, че се търкаля по палубата, за да спре в перилата. Беше замаян за момент, но после осъзна, че стои на ръце и колене, втренчен в собствената си кръв, която шуртеше по палубата. Чу някой от екипажа да крещи „Пожар!“ и усети пламъците да се разпалват от вятъра. Моторницата гореше.
Коукли се изправи на крака и сграбчи руля. Не обръщаше внимание на болките в тялото си — това вече нямаше никакво значение. Той изви поразената моторница и се насочи право към разрушителя. Зад тях се понесе шлейф от пламъци и дим, но те все още можеха да се движат, и нещо повече — носеха се право към вражеския кораб.