— Айра, чувал ли си някога за някого, наричан Хамелеон?
— Казва се Хамелеон, така ли? И какво прави този човек… седи си вкъщи и си променя цвета?
— Става дума за псевдоним.
— Не съм чувал. Защо?
— Просто питам от любопитство.
— Глупости.
— Какво значи това?
— Казвам ти глупости. Ти, какво, да не искаш да ми кажеш, че просто така си питаш за някой на име Хамелеон, по дяволите? Какъв е той, някаква новоизгряваща рокзвезда?
— По-скоро е пънк рок.
— А-а, я ме остави. Едва започвам да свиквам с диското.
Те станаха, за да си вървят и Илайза си спомни думата „Мидас“ от бележника на Лавандър.
— Още нещо, Айра. Думата „Гавар“ говори ли ти нещо?
Той отнесе остатъците до кошчето за боклук и ги изхвърли в него.
— Единственият Гавар, за когото знам, е в Саудитска Арабия — отговори й той.
— Саудитска Арабия ли?
— Разбира се. Това е най-голямото петролно поле на света.
Така наречения Канчо-Учи — щабквартирата на тайните служби, се помещаваше в триетажна сграда в едно затънтено ъгълче на голям правителствен комплекс. Млада жена с официален бял костюм го придружи. Беше толкова официална, че той чак се притесни. Хадаши го очакваше на прага на кабинета си.
О’Хара не се бе виждал с Бин Хадаши от три години. Японският агент почти не се бе променил. Беше малко над трийсетте, висок за японец, слаб, с късо подстригана коса. Випускник на Принстън, при това завършил с отличие.
— Хей, Кацуо, къде се беше загубил? — посрещна го Хадаши с широка усмивка. — Чух, че си се крил. Май собственият ти бос се опитвал да те пречука, а?
— Нещо такова.
— Какъв задник.
Той въведе О’Хара в малкия си безукорно чист кабинет. По стените нямаше никакви картини, бюрото беше празно, с изключение на телефон и кутия с ябълков сок.
— Да, той никога не е бил нещо по-различно — съгласи се О’Хара.
— И после отмени операцията, а?
— Да.
— Казах ти, какъв задник. Ти все още ли си вадиш хляба с писане?
— Опитвам се. Но май има и по-лесни начини човек да се прехранва.
— И какво се опитваш да надушиш в момента? Нали искаш нещо, така ли е?
— Просто малко информация.
— Ха, та това тук е най-трудното нещо за получаване. Нали знаеш какви сме ние, японците. Неразгадаеми копелета.
— Онзи, когото търся, май е най-неразгадаемият от всички. Чувал ли си някога за японски агент с прозвището Хамелеон? Става дума за войната.
— Коя война, Втората ли?
О’Хара кимна и вдигна два пръста.
— Този тип… Хамелеона, той е бил шпионин, така ли?
— Бил е шеф на отдел за специално обучение на японските агенти.
— Никога не съм чувал за него.
— А може ли някой от по-старите тук да знае нещо?
— Ти мислиш, че той още е жив?
— Само предположение.
— Всеки от онези времена е или жив, или е в пенсия.
— Тогава, защо не помислиш за някой, който се е пенсионирал? Искам само да поговоря с човек, който би могъл да си спомни за него.
Хадаши пощипна носа си няколко пъти.
— Обедът от теб ли е?
— Обедът е от богат издател в Щатите.
— В такъв случай, имам идея. При това човек, който в момента е тук, в сградата.
— А ще пожелае ли да разговаря с мен?
— Той би разговарял с всеки, който прояви желание да го слуша.
Те слязоха с асансьора в сутерена и тръгнаха по мрачен, лошо осветен подземен тунел към нещо, което изглеждаше, че е мазето на съседната сграда. Някакви стоманени тръби съскаха над главите им.
— Шефовете вероятно не харесват този човек, щом са го пратили на това място.
— По-скоро са забравили, че още е тук.
Влязоха в голяма стая, разделена от редици железни рафтове, отрупани с папки, книги, дневници и безкрайни купове с документи. Възрастен човек седеше с кръстосани крака на татами. Сортираше някакви папки и използваше четчица и черен туш, за да опише поредния документ на отделен лист в дебел регистър. В стаята нямаше бюро — виждаха се само татамито, старецът и една много модерна лампа, нагласена да свети през рамото му.
Изглеждаше направо древен — съсухрен спомен за човек, с кичури бяла коса, стигаща почти до плещите му. Нямаше вежди. Носеше очила с рогови рамки и дебели стъкла. Лицето му беше сбръчкано като сушена слива.