Той довърши започнатия йероглиф и вдигна поглед.
— А-а, Хадаши сан, колко любезно е от ваша страна да ме посетите тук. — Тихият му глас звучеше като вчерашно ехо.
— За мен е чест, Ками сама. Донесох ви малък подарък. — Хадаши подаде на възрастния човек малък пакет тютюн за дъвкане „Редман“.
— Духовете ще ви възнаградят, когато му дойде времето. Благодаря ви, приятелю.
Той веднага разпечата пакета и напъха от кафявата маса в устата си.
— Това е приятелят ми О’Хара, макар че тук по-скоро е известен като Кацуо. Има един въпрос и аз мисля, че само вие можете да му отговорите.
— А-а, каква чест. Нали разбирате, аз тук съм само обикновен чиновник. И никога не съм бил нещо повече. Аз съм хранителят на всичко това: архива, която подлежи на въвеждане в компютрите. Историята ни ще бъде сведена до някакви петънца на микрофилми. Но това, което виждате пред очите си, е истинската архива. И аз се занимавам с картотекирането й.
— От колко време правите това? — попита О’Хара.
— О-о, честно казано, не зная. От десет години може би, а съм обработил една нищожна част. Отнема ми много време, нали разбирате, а и човек има склонност да се задълбочава в отделни истории. Прекарвам голяма част от времето си в четене. Няма за къде да бързам. Нали когато свърша, ще ме уволнят, а като остана у дома, ще умра.
— От колко време работите в архивния отдел?
— От 1944-а. Бях много възрастен за действителна служба. — Той поспря за малко, за да изрисува поредния йероглиф. — Цялата архива е минала през ръцете ми. Имам много добра памет за дребните факти.
— Помните ли агент на име Хамелеон?
Очите му се разшириха. Той остави четчицата и се наклони назад, впервайки поглед в тавана.
— Хамелеона, за когото си мисля, беше истински хамелеон. Променяше цвета си постоянно и кой би могъл да каже какъв беше истинският му цвят.
— Говоря за човек с прозвище Хамелеон.
— И аз. Никой не знае кой беше той. Това е тайна, която той отнесе със себе си при боговете.
— Значи е умрял?
— Още през 1945-а. Загина в Хирошима. Смъртта му беше потвърдена от нашето разузнаване. И беше регистрирана тук.
— Какво знаете за него?
— Само онова, което се съдържа в архивата. Че е съществувал и умрял. Нищо повече.
— В такъв случай единственото потвърждение, че е мъртъв, е твърдението на японските тайни служби?
— Те биха ли излъгали?
О’Хара извади листче хартия. Беше част от разпечатката на Изи и съдържаше справката на ЦРУ за Хамелеона:
Хамелеон, БДИ. Ръководител на Японския отдел за обучаване на агенти за разузнаването. В списъка на военните престъпници, 1945 — 1950. Считан за загинал в Хирошима, 8/6/45. Обявен за умрял на 12/2/50.
— Може би някой е искал да го съхрани в тайна. Иначе защо на американското разузнаване са били необходими цели пет години, за да потвърдят смъртта му?
— Ще трябва да питате американското разузнаване по този въпрос. Но аз не мисля, че вината е тяхна. Те биха го обявили за мъртъв много по-рано, ако не беше един човек.
— Кой?
— Вашият генерал Хукър. Той умираше от желание да открие сам Хамелеона.
— Знаете ли защо?
— Не бих правил предположения.
— Как е могъл един човек на военна служба да скрива самоличността си от толкова много хора?
— Може би това е бил един от многото му цветове. Може би не е бил на военна служба. Възможно е да е бил цивилен на служба на Императора. Имаше много такива.
— В този случай хората, служили под негово командване, със сигурност би трябвало да знаят кой е бил той.
— Това е без значение, Кацуо. Архивите на неговия отдел бяха унищожени много преди да свърши войната. А докато ги имаше, бяха в самия отдел. Никога не съм ги виждал. Видях само последното донесение, което прехвърляше към дело една празна папка.
— А отделът имаше ли име?
— Да… Хамелеон. Толкова, просто Хамелеон. Имаха и собствен щаб някъде на юг.
— Къде?
— В Драконовото гнездо — това е крепост в планините.
— И това е всичко, известно за Хамелеона?
Старецът бавно кимна, дъвчейки тютюна.
— Нищо повече не е известно. Беше хамелеон и е мъртъв.
Хадаши погледна О’Хара и сви рамене.