Магьосника стоеше наблизо до входа с ръце в джобовете и изглеждаше някак нещастен. Ръкавът на костюма му беше откъснат, а в панталоните му се виждаше голяма дупка.
— Боже мой — извика Илайза, — изглеждаш като току-що прегазен от камион с осемнайсет колела.
— По-зле — оплака се той.
— По-зле?
— По-зле, разбира се. Нападна ме мечка.
— Мечка?
— Ще ти разкажа всичко. Къде е Моряка?
— На него пак нещо му щукна в главата. Замина за Киото. Разбрахме се да се срещнем там утре вечерта.
— Ах, майната му. Какво всъщност правя тук? — попита той, без да задава въпроса конкретно на някого и се загледа в пространството, клатейки глава. — Последното нещо, от което имах нужда, беше тази шибана мечка, казвам ти.
— Магьосник, за какво, по дяволите, говориш?
— Ето какво стана. Обикалях баровете по брега, опитвайки да намеря някой, който да ми каже каквото и да е за Ред Бриджис. Искам да кажа, надявах се да намеря, защото тук има петдесет бара. Мислех, че може просто да се натъкна на нещо. В крайна сметка, аз съм просто един пианист, а не шибан детектив от първа страница на вестниците.
— Може следващия път да имаш възможност да се проявиш на пианото.
— Ще се проявя, като се изпикая върху него, ако прилича поне малко на пианото вътре — и той направи жест с облечената в ръкавица ръка към бара на Хари Т. — Както и да е, тук се навъртат много американци, които са моряци или нещо подобно. Работят по корабостроителниците. Всички ми казваха, че ако искам информация за Бриджис, трябва да намеря Крафт Американ.
— Какво?
— Крафт Американ.
— Това име на човек ли е, или нещо, което си обядвал?
— Така се казва някой си, окей? Не знам повече. Ето как се озовах тук.
— Защо тук? — попита Илайза.
— Защото собственик на това заведение е Крафт Американ.
— Е? Това ли е всичко?
— Не, има още. Не успях да стигна до края.
— Защо?
— Натъкнах се на мечката вътре. Нали разбираш, с четири крака, много козина, дълъг нос и големи зъби… шибани големи зъби!
— Каква мечка?
— Откъде да знам, сигурно е японска. Носи малка сламена шапчица, по периферията на която пише „Спечелете с Никсън“.
Илайза избухна в смях.
— Не вярвам на нито дума — каза тя.
— Виж какво, няма защо да висим тук и да си бъбрим. В шибания бар има шибана мечка и тя пие шибана бира. Защо не видиш сама?
— Точно смятах да надзърна вътре — успокои го Илайза и погледна. — Боже господи — възкликна тя, — това е мечка! Една голяма проклета мечка! Виж само, истински кучи син!
— Не бих се изразявал по този начин — поклати глава осъдително Магьосника.
— Но как, по дяволите, може една мечка да стои там и да пие бира?
— Откъде мога да знам? Попитай бармана, той на времето е работил за Бриджис. Той е човекът, с когото трябва да разговаряме.
— Това ли е Крафт Американ?
— Доколкото ми е известно.
Барманът имаше подобно на варел тяло, беше ниско подстриган, с нос, чупен толкова пъти, че не можеше да се каже накъде сочи; ръцете му бяха дебели като тръби на канализация и носеше тениска с надпис „Страхотни номера в Будакан“, щампован отпред с големи, яркожълти букви. Татуировката на лявата му ръка представляваше котва, преплетена с рози и надпис на име на кораб „Билфиш“. В ъгълчето на устните му висеше забравена клечка за зъби.
— Не е ли незаконно да се обслужва мечка? В Америка не можеш да вкараш дори куче в супермаркета — прошепна Илайза.
— Човек все някак може да се разбере с куче — отговори Магьосника и в думите му имаше точно толкова логика, колкото в мечката на бара.
— А, радвам се да ви видя — проговори барманът. — Тук всички ме наричат Крафт Американ. Аз съм собственикът. Какво ще обичате?
— Искам нещо по-силно. Може би пиня колада — обяви Магьосника. — И бира за приятелката ми.
— Може ли да бъде пиня колада с руски ром? — попита Крафт Американ.
— Руски ром? — възкликна Магьосника ужасен.