— Да. И колко време продължиха преговорите?
— Предварителните разговори започнаха през… хм, седемдесет и пета.
— И кои компании се включиха в крайна сметка?
— Моята собствена — „Интеркон“. След това „Сънсет Ойл“, „Хенсел“, „Американ Петролиум“… — Един бърз спомен, една къса светкавица от миналото, прониза концентрацията му, неочаквана и нежелана, изтривайки от главата му всичко, което смяташе да каже.
— Извинявам се — каза той леко обезпокоен, — какво… ъ-ъ, за какво говорех?
— За списъка на членовете на АМРАН.
— Разбира се! Да видим… докъде бях стигнал?…
Той продължи, но споменът настояваше да му обърне повече внимание. Беше в Сидни, помисли той. Първата кутия получих, когато се установихме в Сидни. Той насила се освободи от ненужния спомен.
— „Интеркон“, „Американ Петролиум“, „Хенсел“, „Сънсет Ойл“… — повтори О’Хара списъка, за да му помогне.
— Да… да видим, „Бриджис Салвидж Корпорейшън“, „Стоун Корпорейшън“. Сключихме и споразумение с една малка италианска компания за производство на коли.
— А защо ви е корабостроителницата?
— Петролните танкери, стари приятелю, петролните танкери. Защо да пълним гушата на гръцката промишленост, ако можем да си ги строим сами?
— Самозадоволяване?
— Нещо подобно.
— А „Стоун Корпорейшън“?
— Това е холдингова компания за няколко енергийни инсталации във Флорида, Джорджия, Алабама и още някои от южните щати.
— Тя притежава и петролни рафинерии, нали?
Генералът поднесе втора клечка към лулата си, възползвайки се от времето, за да огледа О’Хара. Не трябва да подценяваме този човек, мислеше си той.
— Да.
— Тук в Япония?
Хукър кимна:
— Да, точно в полите на тази планина. Комбинатът „Юмишава“. Обезпечаваме му заетост. Все пак той е вторият по големина в света.
— И транспортирате нефт от различните краища на света, за да го рафинирате тук?
— Точно така, ако искате ще ви организирам посещение, стига това да ви интересува.
— Може би по-късно тази седмица.
Хукър бавно изпусна облак дим към тавана.
— Добре — съгласи се той, — мисля, че ще научите много неща.
— Печеливш ли е „Юмишава“?
Хукър се усмихна:
— Ние не сме благотворителна организация — хванали сме се с бизнес, за да правим пари. „Юмишава“ има нужния ни капацитет.
— Това ли ви върна я Япония?
— АМРАН е международен консорциум. Използваме няколко японски рафинерии. Освен това, аз, между другото… ъ-ъ… — Погледът на Хукър се замъгли. Изглеждаше като че ли сънува с отворени очи. — … харесвам да живея тук.
Старецът определено имаше проблем със съсредоточаването. Черни спомени нахлуха в главата му, заплитаха се в мислите му. Контрастни, ярки спомени. Той внимателно слушаше О’Хара, опитваше се да отърси съзнанието си от тях, но те оставаха и изместваха реалността…
Беше може би вторият… не, беше третият хамелеон.
Той помнеше кутията, макар в нея да нямаше нищо забележително — обикновена бяла кутия — но той стоеше и я гледаше дълго, много дълго, вслушвайки се в съществото, което мърдаше вътре, а в гърдите му се трупаше омраза.
Беше в Сидни от два месеца и планираше поредицата ходове, всеки от които трябваше да го доведе все по-близо до Хоншу. Къщата представляваше белосана викторианска постройка, принадлежала някога на губернатора — просторно място, пригодено за нуждите на неговия щаб. Охраната бе от военни полицаи, контролиращи всяка точка.
И все пак, тя беше съумяла да се промъкне вътре… при това с кутията.
И сега стоеше пред него в голямата стая, лицето й бе спокойно като повърхността на езеро, а неразгадаемият й външен вид не разкриваше нищо. Животът се беше оказал милостив към нея. Кожата й все още бе чиста и гладка, а в бадемовите очи се виждаше интелект.
— Запомнил съм те много по-красива — излъга той.
— Извинете, не ви разбрах — чу О’Хара да казва.