О’Хара продължаваше да го притиска, изяснявайки различни подробности, преди да повдигне въпроса за Хамелеона.
Но генералът отново бе в мислите си на друго място…
Какво нахалство. Да му поставя ултиматум — на него, втория по ранг офицер в Тихоокеанското командване. Беше вбесен.
— Ето какво мисля за онзи мръсник — каза Хукър на жената, взе гущера в ръка, стисна гърчещото се тяло и го отпусна едва когато престана да помръдва. Животното висеше в юмрука му. Той го захвърли в кутията.
— Занеси това обратно на кучия син с моите най-добри пожелания.
— Ще му позволиш ли да убие Молино?
— Името му е Боби.
— Когато ми го открадна, името му беше Молино. Какъв страхливец си само!
— Жено, ти поставяш търпението ми на изпитание.
Но и тя беше загубила хладнокръвието си.
— Искам да се споразумеете. Това е най-малкото, което можеш да направиш. Веднъж вече го изостави…
— Аз ли съм го изоставил! Това бе акт на съдбата. Не съм изоставял момчето, аз…
— Момчето, момчето. Ето това е бил той винаги за теб — момчето. Веднъж ми го отне. Ако и сега го направиш, ще разкажа на всички, че си ме изнасилил в дома си в Бастин, и че…
— Изнасилил! Никога преди не бях виждал чифт крака по-широко разтворени от твоите. Той е мой син и ще го наричам както пожелая. Не можеш да имаш никакви претенции върху него. Мой е, защото го осинових, спазвайки всички изисквания на закона. Всички останали документи са унищожени. Не можеш нищо да докажеш.
— Той е мой син. Те ще го убият. Трябва да направиш каквото ти…
— По дяволите, жено, как се осмеляваш да ме заплашваш с лъжи и изнудване? Не ми разказвай какво могат или не могат да направят…
Вече с труд сдържаше гнева си и не можеше да овладее чувството си на вина. Образите в главата му замъгляваха способността да разсъждава. Калвин и жезълът му, изпускащ светкавици. Американският флаг. Образи, катализиращи омразата му. А тя стоеше пред него — един емисар на врага — и го заплашваше с изнудване. Чувстваше как яростта го изгаря отвътре.
— И как смяташ, че ще ме арестуват, без да се разкрие, че съм майката на твоя син?
— Никой няма да ти повярва. Филипинка, превърнала се в японски агент. Ха!
Тъмните й блестящи очи издаваха чувствата, които бушуваха в нея. Тя отметна глава и се изплю през писалището в лицето му.
Той бавно се надигна от креслото, заобиколи писалището и се изправи близко до нея.
— Ще те науча да уважаваш онова, което аз представлявам, тесноока кучко!
Тя леко отстъпи, ръмжейки от омраза, и тогава яростта му избухна. Неочаквано той протегна ръце и сключи пръсти около шията й. Големите му костеливи ръце задавиха виковете й и започнаха да мачкат дихателната й тръба, после ларинкса. А той продължаваше да стиска и да извива…
Чуваше в главата си звука: пукот на пречупващи се клони.
— Генерале?
— Да!
— Добре ли сте?
— Да, да, само… бях се замислил за нещо съвсем друго. Днешният ден беше доста тежък.
— Съжалявам. Имам само още един-два въпроса.
— Ще се опитам да бъда… по-концентриран.
— Бих искал да поговорим за нещо друго — обяви O’Xapa.
Започва се.
— Говори ли ви нещо думата „Хамелеон“?
Нещо в погледа му проблесна, той помръдна устни и стисна челюсти. Бузите му сякаш порозовяха.
— Това наистина няма нищо общо с петролния бизнес.
— Но има доста общо с вас.
— Днес наистина се чувствам леко отпаднал, мистър O’Xapa — и той понечи да се надигне от креслото.
— Извинете ме, генерале, но аз знам за Хамелеона. Трябва да поговорим за него.
Хукър го погледна с досада.
— По тази ли причина дойдохте?
— Да, сър, това е причината.
— И какво мислите, че знаете?
— Знам, че Хамелеона е шеф на една много ефикасно действаща разузнавателна агенция, обслужваща частния сектор. Знам, че агентите му са убивали, крали са фирмени тайни и са провеждали саботажни акции с цената на живота на стотици хора. Знам още, че по някакви причини, АМРАН и партньорите му са негова любима цел.
Хукър изчука лулата си и отново я напълни, за да спечели време.
— Може ли да поговорим неофициално за известно време?
O’Xapa се поколеба. Много скъпоценна информация оставаше неизползваема завинаги поради „неофициални“ разговори, но на практика той нямаше избор.