Фалмаут се приближи до масата.
— Извинете ме — обърна се той към жената, — говорите ли английски?
Тя поклати глава в знак, че не разбира.
Фалмаут бързо премина на японски.
— Аз съм турист — започна той. — Бяха ми разказвали, че Киото е най-красивият град на света. Но в един миг ви зърнах и забравих за Киото. Знам, че е крайно невежливо да се обърна към вас по този начин, но нали в Дзен е казано: „Не пропускай възможността да се насладиш на градината, защото може да минеш през нея само веднъж“. Аз… ъ-ъ, аз знаех, че може би повече няма да ви видя, така че ви проследих от пазара насам. Моля ви да извините моята…
Тя сложи ръка върху устните му и го накара да замълчи.
— Не се чувствам оскърбена — каза тя толкова тихо, че той едва долови думите й. — Живяла съм в Америка и имам представа за разбиранията на хората от Запад.
После се обърна и се загледа отново в шарана.
Дотук добре, помисли Фалмаут. Сега идва ред на решаващия ход. Той отново възприе подхода на объркания обожател, изтънчен, но малко неспокоен:
— Казвам се Джон Уилоуби. От Лондон съм. Наистина ме привличате. Аз, наистина, мога и да ви излъжа и да ви кажа, че се чувствам самотен и имам нужда от компания. Но истината е, че бих искал да бъда с вас. Мога ли да ви поканя на вечеря?
Тя тихо се засмя и го погледна през рамо. Нефритеният орнамент на шнолата й проблесна със зелен пламък върху гарвановочерната коса и той видя блясъка в очите й. После тя прошепна:
— Да, Джон Уилоуби от Лондон, можете.
Когато О’Хара се прибра, Кимура още не се беше върнал, но Сами медитираше в градината. О’Хара го изчака да свърши.
— Трябва да поговоря с Токенруи сан — каза той. — Кога ще се върне?
— Нали го познаваш — сви рамене Сами, — той се движи с духовете.
— Много точно наблюдение — отбеляза Кимура. Двамата се обърнаха и го видяха да стои на прага на вратата. — На какво се дължи тази спешна необходимост, Кацуо?
— Ще ида да свърша някоя работа — обади се Сами.
— Не, не е нужно, това засяга всички ни — спря го О’Хара.
— Изглеждаш тъжен — погледна го Кимура.
— Имам нужда от помощта ти, Токенруи сан. Но не бих искал с нещо да те обидя. Ти си ми като баща.
— Знам това, Кацуо. И по загриженото ти лице разбирам, че става дума за нещо, което дълбоко те безпокои. Разбирам още, че е свързано с нещо, което трябва да направиш. Е…?
— Ти… ти си познавал Хамелеона, нали, Токенруи сан?
Кимура обмисли въпроса.
— Светът е пълен с Хамелеони — каза той накрая.
— Не и с такива като онзи, за когото говоря. Знам, че си обучавал военноначалниците на Имперската армия, подготвяйки ги за Пътя на Тайния воин, както преди, така и по време на войната. Хамелеона е бил шеф на таен отдел, който се е отчитал единствено пред Тойо. Така че той трябва да е бил хигару-даши.
— Логична дедукция. Изумен съм, че никой досега не беше стигал до този извод.
— Никой досега не се е интересувал.
— И какво е по-различното сега?
— Сега аз се интересувам. Много невинни хора намериха смъртта си, благодарение на този човек. На много други предстои да умрат.
— Сигурен ли си, че става дума за същия Хамелеон?
— Изобщо не съм сигурен. Но мисля, че ти знаеш отговора. Токенруи сан, жив ли е още Хамелеона?
Кимура погледна О’Хара право в очите. Поклати глава.
— Не. Човекът, който за теб е Хамелеона, е мъртъв.
— Но ти си го обучавал. Той знае Пътя на Тайния воин.
Кимура се поколеба за миг и после кимна.
— Той вече е мъртъв. Не виждам никакво нарушение на доверието, ако потвърдя това.
— Откога е мъртъв?
— В архивите пише, че Ямучи Асиеда е загинал по време на катастрофата в Хирошима.
— Не ме интересува архивата. Нека забравим проклетата архива.
— Не мога да постъпя така, Кацуо. Нищо не може да се спечели, ако се опитаме да променим съществуващи неща.