— Демон…
— Тони, чуваш ли ме?
— Демон… Бредли, мен… справи се с всички ни. Нищо… чудно.
— Тони!
Погледът в очите му за миг се избистри. Той се усмихна на О’Хара.
— Дължиш ми… сто двайсет и пет бона, Моряко — прошепна той и издъхна.
О’Хара погледна към вратата. Хамелеона стоеше неподвижно, с отпуснати ръце, изпънати пръсти, леко разкрачен.
Този човек не беше възрастен, вероятно бе не по-стар от самия О’Хара. Тялото му беше здраво и жилесто, главата бе гладко избръсната. О’Хара осъзна, че го познава отнякъде.
— Окари — проговори той. — Ти си учителят по кендо, Окари.
— Хай. А ти си онзи бейкоку, когото наричат Кацуо.
— Точно така, аз съм американецът. Говориш английски много добре.
— Имах добър учител.
— Той ли те научи как да убиваш безпомощни мъже?
— Безпомощни? Ха! Защо не погледнеш какво има на глезена? В ръкава? Той щеше да направи същото. Убиецът не притежава чест.
— Той беше мой приятел.
— Тогава някой трябва да те научи да си избираш приятелите по-добре. Всъщност обучението ти всеки миг ще започне. Истина ли е, че си майстор с меча?
О’Хара не отговори. Тишината в градината се нарушаваше само от ромона на ручея, провиращ се между камъните към езерцето, и едва доловимото подрънкване на въздушните камбанки някъде в задната част на къщата.
После кимна.
— Тренирал съм с меч — каза той.
— Не бъди толкова скромен, Маруи-ме. Хайде, Кръглоочко, дай ми урок.
Хамелеона бавно отстъпи назад в малката стая. О’Хара пристъпи към разбитата врата и надзърна вътре. Това беше спалня. Татамитата бяха грижливо подредени в единия край. Върху рогозките беше пуснат широк пояс за пристягане на кимоно. До леглото се виждаше малка масичка, в малък поднос димеше пръчица благовоние. Фенерът, окачен на тавана, хвърляше равномерна, но слаба светлина. Хамелеона дръпна встрани един от панелите на стената и извади два самурайски меча. Татуираните по торса му хамелеони гневно се размърдаха. Едва ли имаше макар и инч по кожата му, убягнал на иглата на татуировчика. Той се обърна с лице към О’Хара.
Гледката беше фантастична: блестящото под жълтеникавата светлина татуирано тяло, сенките около очите, ружа, червилото, които все още скриваха истинските му черти. Коленичи в центъра на стаята и остави мечовете на пода така, че дръжките им да бъдат откъм О’Хара.
— Избирай — каза Хамелеона.
— Не съм дошъл тук, за да те убия — отговори О’Хара.
— Добре, в такъв случай сме на едно мнение. Защото не смятам да ти позволя да го направиш.
— Не трябваше да убиваш Фалмаут.
— Убил съм много като него. Те идват, за да пролеят кръв и получават кръв.
— Ти си ги убил по един и същи начин, криейки се под полата на жена, за да нанесеш удара си, когато очите им са затворени.
Мускулите по челюстта на Хамелеона проблеснаха, но той продължаваше да упорства.
— И двамата сте дошли да ме убиете. Той се провали. Предлагам ти шанс да отмъстиш за смъртта му. Или искаш да ме накараш да повярвам, че синът на меча се страхува да вдигне меч?
— Предпочитам законния път.
Преди О’Хара да свърши, Хамелеона се изправи. Взе един от мечовете, изтегли го от дървената ножница, направи няколко крачки към О’Хара и спря може би на три фута пред него. Постави върха на острието върху адамовата му ябълка и бавно го свали до кръста му. Острието разсече копчетата на ризата му и те издрънкаха на пода. Хамелеона разтвори ризата с едно движение на китката си. От гърлото на О’Хара до кръста му минаваше тънка като косъм следа от докосването на меча.
— Вземи го, Кръглоочко — заповяда Хамелеона.
— Не. Заклел съм се да не…
— … се защитаваш? Това е инструмент за защита на честта. Нашите деди биха се оскърбили, ако някой им каже, че е тренирал с него само за игра.
— Да вдигна меч срещу теб би означавало да го омърся — каза О’Хара. — Честта е нещо непознато за теб. Ти убиваш в гръб.
— Познаваш ли белега на окубио — страхливеца? Разсичане на бузата, което жигосва завинаги онези, които се страхуват да защитят честта си? — Той постави острието на самурайския меч върху скулата на О’Хара. Появи се капка кръв.