Льо Кроа мразеше подземията. Тук беше студено и влажно, а вятърът свиреше през пукнатините в стените. Дори кучето изпитваше безпокойство тук, долу.
След като се убеди, че всичко е наред, той се качи обратно към уюта на собствения си кабинет и седна пред екрана на монитора, свързан с камерата, която оглеждаше стълбището към подземията. Нещо витаеше във въздуха; той долавяше това със същата сигурност, с която чувстваше студа долу. Смяташе да пийне кафе и да направи нова обиколка след трийсет или четирийсет минути. Не изпитваше доверие към електронните устройства. Не вярваше на никой друг, освен на себе си.
Стената на Драконовото гнездо се издигаше над дърветата като огромен сив саван. Бяха изкатерили планината от пътя по-долу и сега се намираха пред зейналия отвор на канализационната шахта, чиито зидани с камък стени бяха покрити с вековен мъх. Малко ручейче се стичаше през отвора и се разбиваше в скалите долу. Чифт червени очички проблеснаха в лъча на фенерчето на О’Хара. Нещото изписка и се шмугна обратно в дупката. Отворът беше скрит под преплетени лозови стебла.
— Не се учудвам, че не са обърнали внимание на канализационната система — прошепна О’Хара. — Трябва да си луд, за да се безпокоиш за това.
— Добре дошъл при нас — отговори Хамелеона и се мушна сред лозите в дупката.
О’Хара го последва. Ръцете му се плъзгаха по мокрия мъх на камъните. Дупката беше само четири фута в диаметър, но за сметка на това изглеждаше безкрайно дълга. Съвсем скоро извивките ги отведоха навътре, където нямаше и помен от външната светлина. О’Хара чуваше постоянно шуртящата около тях вода. Студеният въздух сякаш простенваше, отстъпвайки пред тях.
Хамелеона се придвижваше на четири крака като котка. И го правеше много бързо. И двамата бяха облечени в черно: черни панталони, черни пуловери с висока яка, черни кецове. Хамелеона носеше въже, на единия край на което бе закрепена кука. Бяха взели със себе си четири микровълнови предавателя, всеки опакован в стиропор и пъхнат на сигурно място под пуловера. Останалото беше само фенерчето.
Продължиха все така на четири крака, извили гръб в тесния проход, и минаха под други два отвора на отводнителни шахти. На третата Хамелеона спря. Вдигна пръст и О’Хара светна с фенерчето в пространството над главите им. Някаква шахта започваше точно над тях и се насочваше право във вътрешността на крепостта. Продължаваше трийсет или четирийсет фута и опираше в решетка. Хамелеона опря гръб в едната стена, крака в другата и започна да се изкачва. Този начин беше мъчителен, защото стените на шахтата бяха влажни. Малко по малко той се издигаше все по-нагоре в тясната шахта. Когато стигна до върха, закрепи куката в решетката и пусна въжето надолу. Свободният му край удари пръстите на О’Хара. Той бързо се изкатери само на ръце. Стигна до Хамелеона и като него се закрепи с гръб и крака в срещуположните стени. Междувременно Хамелеона крайно предпазливо избута нагоре решетката и я плъзна встрани.
Подземният коридор беше мрачен. Две самотни лампи осветяваха ниските помещения на подземието. Едновремешните килии бяха превърнати в складови клетки, но самата атмосфера на това място изглеждаше пропита със стонове на мъчения и отчаяние, сякаш историята продължаваше да шепне през студените каменни стени на коридорите. Всъщност това беше вятърът, проникващ през пукнатините и стълбищните шахти.
Те бързо се изкатериха в коридора и поставиха решетката обратно на мястото й. Скриха куката и изтичаха нагоре по витото стълбище. Хамелеона направи предупредителен знак на О’Хара да изчака. Обърнаха глави нагоре и видяха камерата, която заплашително се въртеше наляво-надясно, сканирайки бавно изхода на стълбището и залата над тях. В мига, в който тя се обърна настрани, Хамелеона изтича нагоре и застана директно под камерата. Остана с гръб, залепен до стената, и изчака да се завърти обратно към стълбището. Тогава се втурна по останалата част от пътя до вратата на пожарния изход. Съблекалнята беше от другата страна на коридора зад тази врата. Трябваше да действа, преди камерата да се завърти обратно към него. Ако зад вратата имаше някой, очакваха ги неприятности.
Той отвори вратата и пристъпи вътре. Коридорът беше празен. О’Хара повтори маневрата му и скочи през вратата. Двамата изтичаха до отсрещната врата на съблекалнята и влязоха.
Един мъж стоеше директно пред тях.
Илайза и Магьосника стигнаха с микробуса до билото на планината. Малко по-нататък следваше завой и пътят излизаше на самия край на пропастта. Илайза отби встрани и спря. Оттук Драконовото гнездо не се виждаше, но Магьосника бе сигурен, че сигналът ще се приема отлично. Той седеше отзад пред пулта с три вградени видео магнетофона, монитори и индикатори с пулсиращи по тях стрелки, ангажиран да открие сигнала. До момента улавяше само шум.