— Лайното попадна във вентилатора — прошепна О’Хара.
— За всичко съм виновен аз — обясни Хамелеона. — Загубих контрол над себе си за няколко минути. Това беше емоционален…
О’Хара седна. После сложи ръка върху ръката на Хамелеона.
— Ей — каза той. — Да си чул някой да се оплаква? — После се обърна към Магьосника. — Имаме ли нещо на касета?
— Цялото представление.
О’Хара се засмя и отново рухна по гръб на пода.
— Дали има аптечка вкъщи? — попита той. — Имам чувството, че кръвта ми изтича.
Илайза се спусна по склона на планината като вихрушка и минути по-късно те прекосяваха равните части на Танабе. Зад тях над Драконовото гнездо се извиваха жълтите езици на огъня. Хамелеона наблюдаваше през задното стъкло и масажираше ръцете си, за да премахне болката в тях.
— Това е пречистващ огън — проговори той. — Когато всичко свърши, крепостта ще си бъде все там на място и ние ще я възстановим такава, каквато е била: гнездо на дракони, а не на невестулки.
Той се облегна, затвори очи и на лицето му се появи болка, но не от раните по тялото. Без да отваря очи, той каза:
— Извини ме, Кацуо, че не удържах на обещанието си. Можеше да загинеш там заради мен.
— Няма такова нещо. Токенруи сан ще се съгласи, че става дума само за един кратък миг във времето. А поетите ще забравят за този епизод.
— Нещо ми стана, когато го видях, когато се озовах толкова близко до Хукър. Сякаш полудях. Трябваше да му разкрия истината — така, както ти трябва да разкажеш истината пред света.
— Да оставим това, Окари, да го оставим — въздъхна О’Хара и насочи мислите си към собствените си болки.
Магьосникът извади трите касети от магнетофоните и ги опакова, докато Илайза се приближаваше към мястото, където бяха оставили тойотата.
— Може би и Магьосника трябва да тръгне с… — опита се да предложи О’Хара, но Илайза вече беше натиснала спирачка и изскочи от микробуса. Както се бяха уговорили предварително, тя се качи на тойотата и бързо потегли.
— Ще ти кажа нещо, окей? Не бих искал да се връщам с нея в Киото. Тя караше този микробус толкова бързо, че половината от времето не бях сигурен тя ли го кара, или той нея.
Останалите три часа път до Киото преминаха без инциденти. Пожарът очевидно бе ангажирал вниманието на Гарви и останалите до такава степен, че те нямаха време да се занимават с тях.
Когато стигнаха в центъра на Киото, Хамелеона поиска да слезе.
— По-добре е да се разделим тук — обясни той. — Когото и да избере Кимура сан за Токенруи, аз ще бъда доволен. Ако това бъдеш ти, томодачи, за мен ще бъде удоволствие да ти служа. И ако някога потърсиш помощ, един учител по кендо ще бъде на твоите услуги.
— Аз мисля по същия начин — отговори О’Хара. — Аригато, приятелю — и той не откъсна погледа си от накуцващата фигура, която се отдалечаваше по малката уличка, докато тъмнината не я скри. После репортерът отново се отпусна на пода.
Отминаващата нощ бе пълна с изненади, но въпреки болките в ребрата и разкъсаната китка, той се чувстваше странно освежен. Истината беше запечатана на лента. Хауи имаше своята сензация. Лизи щеше да получи назначението си в Ню Йорк. От плещите на Хамелеона щеше да падне тежко бреме. Но за самия О’Хара победата бе някак странно лишена от съдържание. Той мислеше за Фалмаут, който го беше лъгал и го беше предал. Един урок, който никога нямаше да забрави. Какво бе казал Кимура… „По тялото на мъдреца има много следи от рани.“ Но също обичаше да казва: „Щастливият човек забравя белезите си“.
Магьосника прекъсна мислите му.
— Странно — обади се той.
— Кое е странно?
— Тази шибана татуировка.
Те стигнаха до хотела.
— Ако питаш мен, да вземем първия влак сутринта — предложи Магьосника, след като паркираха микробуса. — Ще можем да се върнем в Щатите утре вечер по това време.
О’Хара бавно кимна.
— Да се надяваме, че Лизи не е катастрофирала по пътя дотук.
Той вдигна слушалката на първия вътрешен телефон, който зърна във фоайето на хотела набра номера на стаята й. Чу сигнала и в следващия момент гласа на телефонистката.
— Кой, моля?
— Илайза Гън от Съединените щати.
— Мис Гън, тя напусна.
— Напусна!
— Хай. Може би преди двайсет минути.