— Е, значи птичката е в небето, момчето ми — облегна се Хауи в количката.
— Но балонът се пукна, Хауи. АМРАН вече го няма. Няма го „Мастър“. Няма го и Куил, който да премества фигурките на убийците по дъската.
— Никога не съм бил замесен в това.
— Вярвам. Не вярвам, че някой от вас е предполагал какво става. Вас са ви интересували единствено резултатите. Но вие знаехте, че Фалмаут ще ме убие, ако го отведа при Хамелеона. Бил съм белязан от вас, мистър Хауи!
Тялото на стареца като че ли се сви в количката. Лицето му се състари.
— Предполагам, че сте пъхнали микрофон в яката си, за да запишете цялата тази дивотия.
— Никакъв микрофон — поклати глава О’Хара. — В момента просто си говорим.
— Не знаех, че са планирали да бъдете убит. Разбрах едва днес сутринта, когато Илайза ми съобщи. Ролята ми се изчерпи с това да ви свържа с Фалмаут. Хукър започваше да откача. Жизненоважно бе да се сложи край на цялата тази история с Хамелеона.
— Значи не знаехте за „Торо“? За убийството на Марца?
Хауи не отговори.
— От всичко това вие излизате чист, нали, мистър Хауи? Но има една малка подробност… не може и така, и иначе.
— Какво означава това? Споменавате го за втори път?
— Искам да кажа, че вие преди всичко сте новинар, Хауи. Алчността при вас идва на второ място. Според мен вие сте преценили, че както и да свърши всичко, тъкмо вие не можете да загубите. Ако намеря Хамелеона, Фалмаут ще го ликвидира и, или Гън, или аз, или и двамата ще ви направим сензацията. Ако Фалмаут убие и мен, е, тогава Гън ще донесе каквото ви е трябвало. И така, и иначе, сега нали разбирате?
Хауи се усмихна.
— Виж, синко, какво съм си мислил, е известно само на мен. Но не ти ли се струва, че действително се получи, както сам спомена?
— Аз предадох материала си на друг.
Хауи го изгледа втренчено за няколко секунди и после повтори:
— Дал си го на друг?
— Написах репортажа за моя стар приятел Арт Харис от „Вашингтон Поуст“. С необходимите доказателства в подкрепа на твърденията.
Думите му бавно попиваха в съзнанието на Хауи.
— Какво, по дяволите, говориш, О’Хара?
— Казвам, че предадох статията на „Вашингтон Поуст“, Хауи. Но не се безпокойте, за вашето участие няма и намек. Нали това искахте? Анонимност. Е, това и ще получите.
Изражението по лицето на Хауи постепенно премина от недоверчивост, през съмнение, до гняв.
— Дявол да го вземе, не можеш…
— Вече го направих.
— Ще те съдя, докато…
— Малко вероятно е. Така само ще се разровят неща, които вие не искате никой да рови.
— Ти си крадец. Ти ми открадна нещо, което ми принадлежеше.
— Човек не може да е собственик на нещо, което никога не е имал. Помните ли сделката ни на Кейп Код? Мога да се оттегля от операцията, когато пожелая и да оставя някой друг да я довърши. Аз постъпих точно така, мистър Хауи. Само дето избрах този, който да я довърши.
Хауи разтърси глава.
— Ти си луд! През какво мина и с какво завършваш.
— Завършвам квит, мистър Хауи.
— А аз какво ще получа?
— Анонимност. И деветдесет и осем процента от новините, поне тази нощ.
Когато Илайза се върна в офиса си, чакаха я две бележки. Едната беше да се обади на Хауи. Другата беше в плик. Отвори плика. Текстът бе кратък:
Скъпа Лизи,
Гледах те. Беше страхотна. Получаваш наградата за изработване на годината. Не си го връщам на жени. О.
Рошавата грива на боровете в Кинугаса Яма се поклащаше от западния вятър, който по-рано същия ден беше докарал и дъжд. Но когато слънцето започна да се спуска зад островърхия покрив на Тофуку-джи, дъждът беше спрял и оцветена от угасващите му лъчи мъгла започна да нахлува над тревистите площи. Паркът винаги беше пищно зелен, дори през зимата.
Когато влезе в парка беше схванат и изморен. Но имаше поне още час, преди да се стъмни съвсем. Достатъчно, за да започне. Винаги когато се връщаше в Киото, му се струваше, че времето е било спряло, докато е отсъствал. Нищо не се бе променило, никакви нови цветя не бяха разцъфтели, нито бяха окапали старите. Всичко беше все същото. Как се бе изразил веднъж Токенруи сан?… „Ние сме само една прашинка в безкрайността на времето. Нищо никога не се променя.“