Без да обръща внимание на студа, тя наблюдаваше през бинокъл административната сграда.
— Ако имахме… — започна той.
— Джордж!
— А?
— Ето я — извика Илайза.
— Я да видя.
Тя му подаде бинокъла.
— Излиза от сградата на банката. Онази, в палтото от норки.
— Ами русата коса?
Тя отново взе бинокъла и го фокусира върху Елен Делейни — висока, над пет фута и десет инча, и добре сложена. Илайза отново провери всичко, особено краката и походката. Беше си Елен Делейни. Със сигурност.
— Това е перука. Погледни палтото. Ще позная тези норки навсякъде. Носеше това палто и в деня, когато изчезна Колдуел. Сигурно струва поне десет бона.
— Да не искаш да ми кажеш, че знаеш колко палта от норки има в Бостън?
— Не такива. Това е особен вид норка, Джордж.
Жената, придържайки палтото си затворено с ръце, се отправи по Фостър нагоре към Конгрес стрийт.
— Това е точно такова палто, каквото шефа на най-голямата банка в Бостън би подарил на любимата жена — каза тя, без да откъсва поглед.
— И сега какво? — осведоми се Джордж.
— Върви към Конгрес стрийт — съобщи Илайза. — Дай ми „уоки-токи“-то. Аз ще я проследя. Ти се върни в колата при Джеймс и чакайте. Не е изключено да реши да направи някакъв ход.
— А ти си убедена, че така и ще постъпи.
— Рано или късно. Тя е влюбена, Джордж, а аз знам как мисли влюбената жена. В един момент ще реши, че иска да види любовника си.
Тя взе портативната радиостанция и се затича. Късите й крачета я носеха по затрупаната със сняг улица, а късата й коса се мяташе като косата на дервиш под вятъра. Джордж заобиколи ъгъла и се отправи към колата на Илайза — тъмнозелен олдсмобил, чиято предница изглеждаше като че ли е била използвана повече от веднъж за прокарване на път. Той влезе в колата и изключи радиото.
— Няма да повярваш — обърна се Джордж към звукооператора, — но тя наистина откри онази Делейни.
— О, ще повярвам — каза Джеймс и се засмя. — Толкова често съм бъркал, че не мога да не повярвам.
— И знаеш ли по какво я позна?
— Кажи ми.
— По палтото от норки.
Джеймс отново се засмя:
— Браво, ако е права.
— Още пет минути в онзи вход и щяхте да ме откарате в интензивното отделение.
Илайза проследи жената с палтото от норки по Фостър стрийт до Салем и накрая до Конгрес стрийт. Жената влезе в някаква аптека и отиде на гишето за поръчки.
Илайза прекоси улицата, разглеждайки плакатите пред театъра, обърната с гръб към аптеката.
— Обажда се И. Г., чувате ли ме? — каза тя в микрофона.
— Чуваме — отговори Джордж.
— Пряката Салем и Конгрес, срещу аптеката Рексал. Приближете се насам.
— Тръгваме.
Елен Делейни взе някакво пакетче, подписа се на чека и излезе. Отново потегли по „Конгрес“, но изведнъж рязко зави и пресече улицата, озова се от страната на Илайза, спря такси, скочи в него и се насочи по „Конгрес“, но в обратна посока.
— Ох, майната ти! — прошепна Илайза на себе си.
Зеленият „Олдс“ се появи само след няколко секунди и тя също скочи в колата.
— Обратен завой! Качи се на такси и потегли в обратна посока — извика тя.
Джеймс рязко обърна, засече някакъв камион, едва не се качи на тротоара и със свистене на гумите се понесе по следите на таксито.
— Да не е усетила, че сме след нея? — попита той.
— Ами! — пренебрежително каза Илайза. — Просто е гледала прекалено много филми за Джеймс Бонд.
— Насочват се към тунела — съобщи Джеймс.
— Ах, това копеле Колдуел едва ли е в северен Бостън — реагира Джордж.
— Той вероятно се надява, че хората мислят по същия начин — отговори Илайза.
Те последваха таксито през тунела и се озоваха в северната част на града. То се движеше бавно, заобикаляйки камиони и микробуси, които буквално задушаваха улиците на търговския квартал.
— Това ще я забави — каза Джеймс.
Таксито зави в тиха уличка с ремонтирани градски домове и спря. Жената излезе, огледа се и влезе в едната от къщите.
— Той е вътре. Залагам седмичната си заплата.
— Отново инстинкти, Гън? — проговори Джордж скептично.
— По-скоро съобразителност — каза тя. — Следим я от… колко, май станаха четири дни. А Колдуел е диабетик. Обзалагам се, че преди малко тя му взе седмичната доза инсулин.