— Аз паркира и връща се веднага — обеща Кей и заобиколи сградата, за да вмъкне колата между две големи черни европейски лимузини. Той беше строен, жилав и симпатичен по някакъв стоически начин, носеше американски джинси, обут бе в маратонки „Найк“, с тъмносиня копринена риза и черна лента на челото, за да задържи гъстата си коса на място. Беше на двайсет и седем или осем и се „извисяваше“ на пет фута и шест инча.
Когато Кей се върна, Грубер го чакаше в сенките край входа. Виждаше се, че е ядосан. Грубер бе едър мъж и полагаше специални усилия да бъде в най-добра физическа форма. Кръстът му беше тънък и стегнат, гърбът му беше прав като стълб, леко посивяващата кестенява коса беше ниско подстригана във военна прическа. Кей почувства, че Грубер излъчва напрежение като електрически заряд: кожата му беше станала сива като олово и в безжизнените му очи почти се виждаше, че това е човек, убивал без милост или каквото и да е чувство.
— Виж какво, не ми харесва как се развиват нещата — каза Грубер на английски с подчертан немски акцент, но без да влага някакви емоции. — Разбираш ли какво искам да ти кажа? Повече не ме изоставяй по този начин. Аз съм на чужда територия.
— Ъ… — произнесе Кей.
Майната му, помисли Грубер, с мъка сдържайки избухливия си темперамент, винаги е трудно да имаш работа с жълти.
— Аз, ти, стоим заедно. Окей? Ясно?
— Ясно — каза Кей. — Сега ти разбира, че това е частен клуб, малко японци, повече американци и европейци, които живеят в Япония. Имам покана, трудно се намира, платил двайсет и пет хиляди йени, а ти дава пет долара американски, което е дванайсет хиляди йени, значи ми дължи още тринайсет хиляди, ясно?
— Казах ти, че ако онова момиче познава Хамелеона и ако науча каквото ми трябва, ще ти дам тройно повече, а? Тройно, окей? Това прави още трийсет и девет хиляди. Но само ако намеря Хамелеона. Иначе, нищо!
— Приемливо — кимна Кей. — Сега слушай много добре. Вътре има шоу, но ние нямаме време за това.
— Какво шоу?
— Казвам ти, няма време за това. Ако иска шоу, идваш друг път. Сега трябва да влезеш в банята, да останеш на пара, за да си готов за масажа. Маико, която масажира, е тази, която ти трябва.
— Маико? Какво, по дяволите, е това?
— Тя се обучава за гейша.
— Значи аматьорка, а? Няма ли име?
— Името й е Суджи. Тя знае какво искаш. Тя ще те заговори, хай? За да разбереш, че е тя. Ти само слушаш. Но трябва да бърза, преди шоу да свърши. След шоу може да има тълпа. Суджи няма да говори, ако вътре има други.
— Така, защо тогава ми е тази баня? Че аз даже не обичам да стоя на пара.
— Това е много традиционен клуб, макар и малко особен. Ще бъде обида да се прескочи пара.
Грубер изсумтя нещо на немски и последва Кей в ниското преддверие, което беше обзаведено просто и елегантно — сферични абажури, увиснали над двата края на безценно антично писалище, украсено със сложна дърворезба, пръскаха мека светлина. Пред писалището бе постлан източен килим, а в токонама — малка ниша зад него — имаше великолепно подредени цветя. Гейшата зад писалището беше също така елегантна, дребна, на не повече от двайсет години, с малък нефритен пръстен на малкия пръст на лявата си ръка, с уста, която представляваше червено петно на фона на тебеширенобялото й лице, с черна като нощта коса, сплетена и закрепена странично с тънка шнола с деликатна закопчалка също от нефрит. Облечена беше в кимоно от чисто бяла коприна с изумителен кървавочервен оби, който бе в хармония с цвета на устните й. А когато проговори, гласът й бе нежен като камбанки.
— Конбанва.
Кей кимна и отвърна на нейното „Добър вечер“.
Тя се усмихна и кимна в отговор.
— Тегами о онегаи иташимасу.
— Хай. — Кей извади писмото и й го подаде.
— Домо аригато гозаимасу.
— До иташимашите.
Тя бавно го прочете.
Някъде в необятната вътрешност на клуба, зад стени и врати, Грубер дочуваше бавните ритмични удари на барабана тайко, а във въздуха се долавяше деликатният мирис на благовония. И макар Грубер да се стараеше мислите му да не се отклоняват от задачата, с която бе дошъл, той установи, че противно на волята му е развълнуван от обстановката в това място и от чувствената атмосфера, която не можеше да игнорира.