Карате.
Традиционно.
Стил „Окинава“.
Каква беше най-добрата стойка при…
Уап!
Той видя пречупената си китка и проследи с поглед, доколкото можа, черния пистолет, излетял в мъглата. Чу го да пада на пода и да спира в ъгъла.
Бързо се извърна в посоката, от която беше дошъл ударът.
Нищо, освен въртящи се облаци гореща пара.
Усети, че започва да трепери. Пот бликаше от всяка пора на тялото му. Дишането му беше накъсано. Обърна се и се хвърли към вратата.
В същия миг някой помете краката му под него, беззвучно, без усилие и невидимо. Той се просна по цялата дължина на тялото си на пода, удари счупената си челюст в плочките, усети огнена стрела да се забива в ребрата му и осъзна, че счупената му китка е безпомощно подвита под него.
Стенейки, без да се сдържа, той се бореше да остане в съзнание. Реши да не става от пода, докато не възвърне поне част от силата си. Ведрото с леда се намираше на няколко инча от здравата му ръка.
Предпазливо се обърна на другата си страна и мъчително бавно изпълзя по пода, докато успя да хване дръжката, после още по-бавно се изправи на колене, гледайки във всички посоки едновременно, напрягайки слух за поне намек на предупреждение. Болката замъгляваше способността му да преценява.
Трябваше да се махне оттук. Вратата беше зад него, може би на седем или осем фута, макар и невидима в парата. Грубер тръгна заднешком към нея, разлюлявайки ведрото с широки движения и ръмжейки като ранено животно.
Сабленият удар дойде отзад и буквално отдели лявото му рамо. Ведрото с ледената вода изхвръкна от ръката му и се стовари на пейките непосредствено до него. Наоколо се посипаха парчета лед.
Беше напълно безпомощен, лявата му ръка и дясната китка бяха безполезни и тръпнеха от болка, челюстта му висеше накриво, ребрата го боляха, отекли и почервенели.
— Ах, ти, кучи сине — изграчи той дрезгаво, отчасти на английски, отчасти на немски, — защо не се покажеш? — Но беше на края на силите си, нервните пътища в тялото му започваха да дават накъсо и в този миг загубил всякакъв контрол над тялото си, треперейки конвулсивно, той рухна на пода.
От другия край на стаята се разнесе глас, който заповяда на перфектен английски:
— До пет часа утре следобед да си напуснал Япония!
Беретата излетя от мъглата и спря в краката му. Пълнителят го нямаше.
Грубер чу някаква врата да се отваря и усети студен полъх през стаята.
— Bon voyage — пожела гласът и вратата се затвори с плътен звук.
3.
3.1
В четири и трийсет следобед стаята на екипа на новините, както обикновено, бе столица на страната на име Хаос. Една от масите за редактиране се беше скапала и ушите на Мууни се бяха надули от изслушване на всички оплаквания и оправдания, затова, когато телефонът иззвъня, Мууни сграбчи слушалката и отсече:
— Няма да стане!
Но Юла, неговата секретарка, поклати мъдро глава и отговори:
— Ъ-ъ!
А Мууни се изненада:
— Ъ-ъ?
— Обажда се Бог! — поясни Юла.
— О-о-о, майната му! — простена Мууни.
Единственото, което му липсваше. От всички хора на този свят — точно Бог; върховният Харе Кришна на всички по-дребни Харе Кришни, собственикът на Луната, звездите и останалата част на Вселената, а между другото и на бостънския „Стар“, пет радиостанции и три тв канала, включително този, на който той — Харолд Клод Мууни — беше директор на отдел „Новини“. Не „Директор на новините“. Директорът на отдел „Новини“. Съществена разлика, особено за „Канал 6“ на Бостън. Бог, който иначе беше известен и като Чарлс Гордън Хауи, покрай другите неща беше и фанатик на тема субординация и правилно титулуване. За Хауи титлата беше почти толкова важна, колкото работата, свързана с нея. На едно от редките заседания с подчинените му директори Хауи беше обяснил тази си философия: Хората изпитват непосредствена боязън пред титлата. Необходимо им е известно време, за да оценят човека зад нея. Но титлата, титлата ги заварва неподготвени винаги. Тя им казва гръмотевично: „Пред теб стои властта и толкоз“.
Е, Хауи имаше върховната титла. Директорът. Не директор на борда на управителния съвет. Директор-_ът_. Час и половина до централната емисия, деветдесет минути до Цирка на цирковете. Главният редактор на „Новините в шест“ беше вече с клечка за зъби в устата, готов да се отдаде на медитация, и кой, моля, се обажда по телефона?! Шибаният Директор.