— Дявол да те вземе, Тъби…
— Ей, имаш проблем, така ли? Аз пък имам много повече, окей? Имам трима тийнейджъри, загинали при челно сблъскване в Лин, имам един бивш държавен секретар, който се е загубил с яхтата си в морето, имам и лекар от Харвард, който мисли, че може да лекува рак със смес от сок от сини сливи и аспарагус и даже не съм започнал да ти разказвам за нещата, които са се случили извън Бостън. Имаш пет минути, Илайза. Пет! — Той вдигна пет дебели пръста и изчезна в стаята с пулта.
Тя позвъни в монтажната.
— Е? — попита Еди.
— Този кучи син.
— Четири минути на лента, така ли?
— Да, мисля, че е така. Имам нужда от трийсет секунди, за да представя материала и още трийсет, за да завърша.
— Няма проблем, момиче. Ще разполагаме с две опции по трийсет секунди, ако нещо ни хрумне.
— Така да не ми се иска да се лиша от това — там, където разказва, че е жертва на епохата — но всичко останало е толкова добро.
— Върви да си напишеш материала — вече е пет и двайсет. Ще довърша монтажа и ще го заредя в Макс. — Макс беше гальовното име на компютъра, чрез който се контролираше излъчването в ефир на вече монтираните видеообекти.
— Благодаря.
Тя се върна в стаята си и започна да пише.
Десет минути. Времето никога не достигаше. Нахвърли първата чернова, смачка листата и започна да чука с два пръста на пишещата машина встъплението и финала си.
Телефонът иззвъня. Беше машинописката на контролната група. Поиска копие.
— Още две минути — сопна се тя и прекъсна.
Залови се отново да печата и скоро беше готова с втори вариант.
Телефонът отново иззвъня. Тя вдигна слушалката и каза:
— Приключвам — после дръпна листа от валяка на машината и изтича през салона към стаята на машинописката.
Момичето, което подготвяше контролния текст, никога не бързаше.
— Всичко е наред, ти водиш централната новина, точно пред редакционния материал. Имам много време.
И в момента, когато Илайза излизаше от стаята, секретарката й извика:
— На телефона, Илайза. Спешно.
— Не сега, Сали, шест без две минути е. Не мога да поема разговора, запиши номера. Моля те.
— Мисля, че ще искаш да говориш… мистър Хауи се обажда.
Чарлс Гордън Хауи, две минути преди излизане в ефир.
Тя влезе в офиса на Сали и пое слушалката.
— Ало?
— Мис Гън, обажда се Чарлс Гордън Хауи.
— Мистър Хауи, остава една минута до директно излъчване, разполагам със страхотен материал и наистина нямам време точно в този момент, за да…
— Знам колко е часът. Нямаше да ви се обадя, ако не се отнасяше до нещо крайно спешно. Не забравяйте, че работите за моя канал, мис Гън.
— Така е, мистър Хауи, но става дума за моята кариера. Обадете се пак в шест и трийсет и една. Дочуване.
Тя отново се отправи към вратата.
— Благодаря ти, Сал.
— Мила, ти си по-смела и от гладиатор — обади се Сали.
Илайза тръгна за студиото.
3.3
Всичко беше станало ясно. Сега трябваше да се бори. Интервюто на Гън щеше да премахне всички съмнения по въпроса.
Колдуел гледаше през прозореца на своя офис — светла, приветлива стая с абстрактни картини по стените — наблюдаваше пъплещите по спокойната Чарлс Ривър черупки на плавателните съдове, трийсет етажа под него и на половин миля оттук, но мислите му се връщаха към онзи славен ден, когато беше взел участие в неочакваната победа на Харвард над Йейл в гребната регата. Но споменът бързо избледня и той свали сакото си от закачалката, затегна възела на вратовръзката и без желание се заизкачва по витата желязна стълба, която водеше към луксозния апартамент на горния етаж.
Трябваше да напише изявление и да разкаже цялата история със собствени думи. В продължение на дни пишеше и преписваше в главата си. Обвиненията бяха измислени, но ако следователите задълбаеха сериозно, щяха да изникнат други неща.
Апартаментът беше доста по-топъл от офиса на Колдуел. Две спални, две бани, малка кухня и голям хол с прозорци от пода до тавана, които разкриваха с нищо неограничаван изглед на север, изток и юг. Обзавеждането беше по идея на Теси Колдуел, която добре познаваше вкуса на съпруга си. Мебелите бяха без изключение антики, а завесите — в бяло и жълто. Много зеленина, а на стената между двете бани висеше единствената картина в стаята — високо шест метра пано на Джексън Полок със замайващи цветове в жълта тоналност. Писалище от времето на Дениъл Уебстър беше поставено до плъзгащата се стъклена врата, която извеждаше на балкона, обикалящ по цялата периферия на апартамента.