— Мис Гън, вие не се интересувате от куче.
Откровеността я обърка. Но след това тя реши също да бъде пряма.
— Моля ви… дозо… аз съм журналистка за американска телевизионна компания. Опитвам се да намеря Франк О’Хара. Двамата с О’Хара сме колеги.
— О’Хара сан има много колеги, но приятелите му са по-малко от месеците в годината — каза гласът на другия край на линията. Тих глас, почти шепот, с перфектен английски и безукорна дикция… но кой знае защо този глас я плашеше.
— Нося му добри новини. Моля ви, нека да се видим, нека да поговорим.
— Чувал съм вече същата история преди. Макар и с една разлика. Вие сте жена. Досега не бяха изпращали жена.
— Моля ви, искам само да поговорим. Ако не успея да ви убедя, ще загубите единствено около час от времето си.
— Не съм казал, че знам къде се намира. Бях един от учителите му в колежа. Това беше… — Той се поколеба за миг, опитвайки да си спомни.
— … преди седемнайсет години — допълни го тя. — Завършил е през лятото на 1963.
— Хай. А аз съм над седемдесет. Съмнявам се, че ще мога да ви помогна.
— Дозо, Кимура сан. Не виждам какво друго мога да направя. Нека пием чай. Ще видите, че съм искрена.
— Имате ли денва в стаята си?
— Хай.
— А номерът?
— Ъ-ъ… номерът е 82-12-571.
— Ще ви се обадя. Коничи ва — и гласът в слушалката заглъхна.
— Добре, дявол да те вземе — въздъхна тя и сложи обратно слушалката. После отиде до прозореца, плъзна крилото встрани и се загледа в младия градинар, чиято коса беше сплетена около главата в тенугуи. Той прочистваше пясъчната алея пред стаята й, събирайки всяко листо и клонче, докато заобиколения с мъх бежов остров не стана абсолютно чист. Работеше безшумно и без видимо усилие. Погледна телефона. Раменете я боляха и й се искаше да вземе баня в офуро, но се страхуваше да не изпусне обаждането. Илайза беше превъзмогнала неприязънта си към обществената баня още в началото на своята мисия. Сега знаеше, че горещата вода не само подмладява, но прочиства мозъка и й помага да мисли.
Мина половин час, без никой да се обади. Събра постелката футон и легна, но беше прекалено възбудена, за да заспи.
Когато телефонът накрая иззвъня, тя грабна слушалката още преди втория звън.
— Да… тук е Илайза Гън.
— Мис Гън, обажда се доктор Кимура. Ще се срещна с вас, но за кратко. Трябва да стане днес. Можете ли да тръгнете сега?
— Да. Тръгвам веднага.
— Гарата е на десет минути в западна посока от Хишитоми Рьокан. Ще вземете локалния влак от еки на Санин и ще слезете на спирка „Ханацано“. Оттам до храма Тофуку-джи има само няколко преки. Ще ви чакам в залата на шогуните Ашикага непосредствено до храма. Сега е девет четирийсет и пет. До единайсет и трийсет ще имате достатъчно време.
— Благодаря ви — каза тя искрено. — Аригато… много аригато.
— Все още няма за какво да ми благодарите, Гън сан. Сайонара.
— Сайонара, доктор Кимура.
Градинарят, който беше стигнал до храстите пред стаята на Илайза, рязко се обърна и си тръгна. Прекоси фоайето и почука на една врата. Едър мъж с брада я отвори.
— Какво се случи, Сами? — попита той.
Градинарят влезе.
— Тръгва сега — отговори Сами и започна да се преоблича в черен анцуг и гуменки.
— Добре — каза едрият мъж. — Ще й дам още няколко минути.
Сами действаше бързо, но не защото се безпокоеше, че може да я загуби. Знаеше къде отива. И когато тя излезе от хотела, той я чакаше в един магазин наблизо. Проследи я, докато минава покрай него и изчака няколко минути, преди да я последва. Беше много заинтригуван от мъжа, който я следеше.
4.2
По време на двайсетминутния път от Осака Илайза небрежно прелисти един от пътеводителите, с които се бе снабдила, но концентрацията й бе като на едноклетъчно. Разиграваше ли я Кимура? Или наистина се приближаваше към края на двумесечната си мисия? Влакът се носеше през японския пейзаж — една замайваща плетеница от грижливо подредени малки стопанства, потънали в пищна зеленина, разделени с горички. Не знаеше много за Киото, освен че градът е бил столица на Япония през управлението на шогуните, продължило хиляда години и че западняците го смятат за най-красивия град на света. Но красотата не я занимаваше, докато минаваше под гигантските извити тории на входа на парка. Пред нея се виждаше Тофуку-джи, извисяващ се над останалите пагоди и тя се затича нататък. Статуи на шогуни в бойни униформи дебнеха под сенките на корнизите и се гушеха под кедровите и борови дървета. Алеите на каменната градина бяха безукорно почистени, а всяка сграда, дърво, езерце и леха бяха разположени в хармония с природата. Дъждовните облаци бяха отминали и сега сърцето на парка бе обляно в мека слънчева светлина.