Когато стигна градината на Тофуку-джи, около храма беше спокойно и безлюдно. Нежен бриз се провираше под клоните на кедрите и боровете. Някъде отвътре се разнасяше приглушеният звън на камбанки, полюшвани от вятъра. Риба изпляска на повърхността на съседното езеро и се скри под водата.
Залата на шогуните представляваше малко, тъмно и потискащо помещение в централния храм — изненадващо и странно място, изпъкващо в спокойната атмосфера на парка. Двете дълги редици дървени статуи вътре сякаш охраняваха неприкосновеността на това място. Това бяха статуите на шогуните Ашикага — шестнайсет на брой, поставени с лице една срещу друга, с гневни стъклени очи, пламтящи в полумрака. Тя плахо влезе, примижавайки, за да настрои зрението си в тъмнината и неспокойно прехвърляше поглед от едната редица на другата, докато вървеше по излъскания дървен под. Токчетата на обувките й кухо отекваха, принуждавайки я да се изправи на пръсти, и тя забърза към далечния край на стаята. Изпита облекчение, когато отново се озова навън. Застана под извитите покриви на пагодата Тофуку-джи и се запита дали ще бъде светотатство, ако запали цигара.
Усети, че зад нея, в полумрака на залата на воините, нещо се размърдва. Някакъв мъж пристъпи иззад една от статуите, с поглед пламтящ почти като ахатите, поставени в очните орбити на шогуните. Той се приближи, спря и зачака, неподвижен като статуите, под чиято закрила се намираше. Друг мъж се приближаваше към нея откъм далечната страна на каменната градина. Първият мъж се оттегли в сянката.
Приближаващият се бе много възрастен японец с горда осанка, със снежнобяла изящна брада и изтъняла коса, с кожа, която почти прозираше от възрастта, създавайки впечатлението, че крехките му кост се задържат на едно място благодарение на обвивка от целофан. Беше облечен в традиционно кимоно от тъмносиня коприна, със сандали цори и носеше широкопола плоска сламена шапка, приличаща на плато за храна, а в ръката си държеше чадър, който използваше вместо бастун. Старецът спря пред нея. Беше по-висок, отколкото си го бе представяла и за миг застина, разглеждайки я отвисоко.
— Е, добре, Гън сан, не изглеждате особено опасна.
— Аз? Опасна? — Тя се изсмя. — Преди малко изтичах между статуите като четиригодишно дете, което бяга изплашено в нощта.
Тя знаеше, че японските бизнесмени държат особено на размяната на визитни картички и затова му предложи своята. Кимура я погледна за миг и я скри в полите на кимоното си.
— Съжалявам, но нямам картичка — каза той. Отново я погледна откровено през избледнелите си кафяви очи и продължи: — Вие определено сте по-симпатична от останалите, които дойдоха да търсят Кацуо.
— Повярвайте ми, аз съм Илайза Гън, работя за WCGH в Бостън и съм тук, защото съм приятелка на О’Хара.
— А? Откога познавате О’Хара сан?
Тя захапа ъгълчето на долната си устна.
— Всъщност, не го познавам. Имам предвид лично. Но знам много неща за него. Нося му известие, писмо от Чарлс Гордън Хауи. Той е един от най-уважаваните хора сред журналистите.
— Чувал съм за Хауи. Говори се, че е честен.
— Благодаря ви, че го признавате.
— Това не доказва нищо.
— Ако пожелае да се срещне с мен, аз ще му кажа на кой телефон да позвъни, за да се убеди в автентичността на писмото.
— Не съм казал, че знам къде се намира приятелят ви О’Хара.
— Окей, може би се лъжа. Но ако знаете как да се свържете с него, ще му предадете ли, че е много важно да се видим?
Те тръгнаха по брега на едно от многото езера в парка. Откъм водата се носеше студен вятър, носещ със себе си мъгла, която се увиваше около покритите с мъх камъни на брега.
— Дори ако знаех къде е О’Хара сан, бих бил много предпазлив да повторя каквото и да е било пред него — изрече Кимура. — Когато един слепец води друг, те и двамата са застрашени от падане в реката.