— Освобождаване от съзнанието?
— Това е дзен упражнение и представлява форма на медитация, която прочиства мозъка и освобождава човек от всички мисли. Постига се чрез концентрация върху един-единствен звук. Камбана или изречена наум мантра. За някои процесът може да отнеме часове. Но О’Хара може да се освободи от съзнанието си чрез концентрация върху изолиран звук, дори ако това е песента на щуреца. И когато изпадне в това състояние, той може да запомни цели страници от книга с обикновен поглед върху тях. Те се превръщат в картини в главата му.
— Ние го наричаме фотографска памет.
— Извинете ме… дозо… фотографската памет е дар по рождение. Но освобождаването от съзнанието трябва да бъде научено. И О’Хара не само го научи, а стана майстор. А ведрото все още не е пълно.
— Звучи ми доста мистично.
— Той е просто един човек на честта, който е разбрал, че мъдрият човек търси всичко в себе си. За разлика от невежата, който го взема от останалите.
— Аз наричам това инстинкт.
Кимура се замисли над думата за няколко секунди и накрая каза:
— Това е опростяване на нещата.
— Всичко е много объркващо — въздъхна тя. — И то след толкова много време. Аз нося със себе си добри новини.
— Или може би една умно скроена клопка.
— Повярвайте ми, аз не съм особено умна, а най-малко от всичко съм в състояние да поставя клопка.
— Нека го обясня по друг начин. Нали виждате каменната градина пред вас. Тя е творение на будистите отпреди около четиристотин години. Всеки детайл в нея има свой смисъл: начинът, по който са подредени камъните, формата, в която са издялани, разположението на по-големите скали, които ние наричаме каменни лодки. От тях се вижда само една малка част, останалото е под земята, така че можем само да си представяме какво има там. Аз искам да вярвам на онова, което виждам и чувам, но не мога да игнорирам другото, което си представям.
Илайза отпусна рамене.
— Добре — каза тя, — да предположим, че ви покажа документи. Те би трябвало да докажат, че той вече е свободен човек.
— Но според вас те са предназначени само за очите на Кацуо.
— Пристигнах, за да предам известие на О’Хара — обясни тя. — Но ако се налага да покажа писмата най-напред на вас, ще го направя.
— Това звучи логично.
Той отпи от чая и остави чашката обратно в чинийката.
— Човекът, който изпраща посланието до О’Хара, изглежда, държи голяма власт в ръцете си.
— Така е.
Кимура допи чая си, попи устните си със салфетка и изненадващо се изправи на крака.
— И вие ще бъдете във вашия рьокан по-късно днес?
— Да, да!
— Трябва да помисля, Гън сан. Притежавате едно качество, на което се възхищавам. Наивна сте. Това ще ми бъде от полза, докато обмислям. Сайонара. — Той се поклони и излезе от стаята.
— А аз какво да правя? — извика тя след него. — Просто да седя и да чакам?
Той махна с чадъра си към нея, без да се обръща.
— Болестта може да се излекува — каза с по-висок глас той вече отвън. — Съдбата е неизлечима.
— О, по дяволите — въздъхна тя, — това пък какво трябва да означава?
Но него вече го нямаше.
Времето се стопли, денят стана приятен и след изживяното в компанията на Кимура тя се отправи обратно към еки, без да бърза. По пътя се отби да хапне и си поръча купичка соба — популярно в Япония ястие от нещо като фиде от елда, справяйки се с пръчиците за хранене като експерт. Когато отвори вратата на стаята си, за първи път почувства, че може би, наистина само може би, ще се срещне с изплъзващия й се О’Хара.
В мига, когато влезе, разбра, че нещо не е наред и затова пристъпи вътре предпазливо. Усещаше нечие присъствие. Но можеше да види цялата стая от самата врата. Вратите на стенния шкаф бяха разтворени, както и вратата на тоалетната.
Погледна навън. Градинарят плевеше ливадата в правоъгълния двор, заграден от едноетажния хотел.
— Шицуреи шимасу — каза тя високо.