Той вдигна поглед и се усмихна. Беше млад и красив в онази странна комбинация межди Изтока и Запада, с коса сплетена в прическа тенугуи и гуменки адидас. Тя взе в ръка разговорника на Берлиц и внимателно произнасяйки всяка отделна дума, го попита дали говори английски:
— Еиго о ханашимасу ка?
Той поклати отрицателно глава.
— А-а-а, забрави това — каза тя и влезе обратно.
Реши, че усещането, което изпитва, е закъсняла реакция на изживяната възбуда. Лека проява на параноя, а и защо пък не. Денят беше толкова необикновен. Имаше нужда да слезе долу в офуро и да се отпусне в горещата вода. И в този миг видя куфара си, оставен на футона.
„Не беше там, когато излизаше, момичето ми“, мина през главата й.
Камериерката?
Но тогава защо е отключен?
Приближи се до леглото и предпазливо повдигна капака. Най-отгоре се намираше досието на О’Хара, грижливо поставено, но не където тя го беше оставила. А върху него имаше лист, на който пишеше:
Дайте това на шофьора на таксито и той ще ви отведе където трябва. Тръгнете в седем и трийсет. Пътуването ще ви отнеме 30 минути. Идете на кея в задната част на приземния етаж. Бъдете в магазина за фойерверки „Червения дракон“, 8 часа вечерта.
Адресът беше изписан с калиграфски почерк.
Чудесно.
4.3
Кимура бавно се отправи през парка, минавайки покрай топазовите градини и дзен езерцата, които бяха великолепно пищни и зелени, макар и толкова рано през пролетта, и се насочи към града. Някакъв свещенослужител от храма Тофуку-джи на планината Хиеи се шмугна покрай него и пое пътя през горичката от японски кипарис с намерение да се отдаде на самотно бдение известно като „Похода на хилядата дни“, за което дзенбудистите вярваха, че може да разкрие тайната мощ на Дзен.
Кимура добре помнеше своите бдения. Три пъти беше предприемал „Похода на хилядата дни“ и дори след толкова години си спомняше онези самотни изживявания кристално ясно. Последния път го направи веднага след като почина съпругата му. Тогава беше на петдесет и пет и беше изминал почти хиляда мили през трите години отсъствие, молейки се на хорските прагове за храна, така както изискваше обичая. Мистичното пътуване беше излекувало болката от смъртта й.
Непрекъснато си я спомняше, а и всички неща, които най-много обичаше на този свят продължаваха да му напомнят за нея: внуците им; великият храм Кинкаку-джи, където двамата се бяха запознали и който впоследствие беше опожарен до основи от полудял будистки монах; гигантското шепнещо черешово дърво в парка Маруяма, под което я беше помолил да му стане жена; златно-сребърния манускрипт „Лотос Сутра“, в който се съдържаше основният текст на Тендаи — учението на Буда, и над който беше прекарал три дни в медитация, преди да овладее хигару-даши.
Паркът беше пълен със скъпи спомени и докато минаваше под гигантските дървета тории, той посвети мислите си на боговете.
Мина покрай разпрострелия се нашироко американски „Интернешънъл хотел“ и Американския културен център в квартала Гион, на две мили от парка. Това беше старият свят, светът, който той обичаше. Уличките бяха тесни, но по тях не се виждаше петънце и се извиваха между високи бамбукови огради, а магазините бяха останали верни на архитектурния стил на шестнайсети и седемнайсети век. Тук, сред хората, които познаваше най-добре от всичко на света, диалектът, който се говореше в Киото, още не беше обезобразен и имаше хармония в симетрията на къщите и сред хората, които живееха в тях.
Не тръгна веднага към дома си. Вместо това зави и се отправи по сгушената между бамбуковите сгради уличка към една къща, която се намираше далече от домовете по улицата. Постройката беше красива, на близо двеста години, но чудесно запазена и изработените на ръка декоративни решетки блестяха от чистота.
Собственичката на дома беше известна като Мама Момо — майка Праскова — защото кожата й се бе съхранила гладка, ненабръчкана и без петна въпреки бурните й над шейсет години. Кимура познаваше Мама Момо от годината, през която почина жена му. Тя беше стара приятелка, която го разбираше напълно. Идваше тук два пъти седмично и всеки път донасяше със себе си предназначените за нея 5112 йени, равняващи се на $22.54, носейки ги в хартиен плик от ориз, украсен от един от художниците в класовете по кендо, които водеше. И всеки път тя го изчакваше да мине отзад, преди да отвори плика и да преброи парите.