— … съгласно Шинто. Вселената се развива, като оставя нещата да се развият по техния начин. Нищо не може да се промени чрез външна намеса.
За какво ми говори?
— Съжалявам, не разбрах началото — извини се тя.
— Исках да ти кажа, че е невъзможно да се победи съдбата, приятел.
— Моля те, не ме наричай „приятел“. Познавах едни хора, които имаха куче на име „Приятел“. Грозен булдог.
— Окей, Гън. Кажи ми сега за какво става дума всъщност. Кой махна Зимния от задника ми? И какво точно иска да получи Хауи от цялата история?
— Не знам. Това ще трябва да ти каже мистър Хауи.
Той я гледаше през масата. Погледът му беше по-проникващ и жив без онези контактни лещи. Гледаше я в лявото й око и изведнъж в главата й изплува нелеп спомен. Тя се опита да го игнорира, но той настойчиво се въртеше, шепнейки й в ухото. Беше нещо дочуто в колежа: „Когато един мъж те гледа в лявото око, той може да види онази ти работа“.
Господи, каква мисъл!
Когато един мъж те гледа в лявото ти око, той… Говори ми нещо, а аз не чувам нито дума. Чувам единствено този глупав глас в ухото. Когато един мъж гледа…
— Извини ме — проговори тя, — нещо не мога да се концентрирам. Страх ме е, че не чух нищо от това, което ми каза.
А О’Хара си мислеше: „Непрекъснато се усмихва с голямата си усмивка. Трябва да бъде обявена за национален капитал“.
По-леко, момче, и друг път си виждал големи усмивки.
Да, ама не като тази… и не през последната година.
— Попитах, какво значи това, че мистър Хауи щял да ми обясни — изтръгна се накрая от устата му.
Илайза сложи писмото от Хауи пред О’Хара.
— Вече го прочетох — каза той. — Прочетох го, когато влязох в стаята ти днес следобед.
— А, няма нищо. Добре, значи знаеш. Мистър Хауи иска да се видите. Не знам защо. Не знам защо е така твърдо решен да те открие и да те избави от неприятностите с онзи, който наричате Зимния. Всичко, което знам, е, че иска да говори с теб във връзка с някаква задача, която смята да ти възложи. Казва, че никой друг не би могъл да се справи. И не може да чака.
— Самонадеяният му кучи син!
— Хей, аз те намерих. Аз ти предадох съобщението. Ако ти се иска да му кажеш да се шиба, това си е твоя работа. Във всеки случай, ако решиш да тръгнеш, имам хиляда долара в наличност и самолетен билет за теб до Бостън. Първа класа.
— Носиш хиляда долара в наличност в себе си?
— Не е толкова лесно да се намерят.
Отново ме гледа. Гледа ме точно в… не… в лявото ми око.
О’Хара се вслушваше в звъна на поклащаните от вятъра камбанки над главите им. Погледът му застина, мислите му се изчистиха и в състоянието на освобождаване от съзнанието, в което изпадна, той видя лицето й, гравирано върху бяла стена. Големите блестящи кафяви очи, черния кичур коса, широката усмивка. Лице, което никога нямаше да забрави.
— … за О’Хара — довърши тя.
— Да…
— Интересува ли те?
— Ъ-ъ… какво да ме интересува?
— Предложението на мистър Хауи.
— Защо не спреш да го наричаш мистър Хауи? Звучи сякаш говориш за Бог.
— Той е възрастен. Също като Токенруи сан. Заслужава подобно уважение.
— Чудесно, тогава наричай го Хауи сан.
— Защо не станеш по-сериозен? Какво е решението ти?
— Нямам представа.
— Добре тогава, кога мислиш, че музите ще те споходят?
— Ще ти кажа сутринта.
— О!
— Трябва да помисля.
— Това ми е ясно. Кой би пожелал да се върне в страната на живите, след като може да си стои тук в японските градини и да отглежда малки кученца.
О’Хара се наведе през масата и приближи плътно лицето си до нейното.
— Онзи, който разбира другите, е мъдър, но този, който разбере себе си, е просветлен.
— А какво ще кажеш за „Ала-бала-ница…“, не ми казвай, че точно ти ще започнеш да се държиш по този начин.
Допадаше му арогантността й, начинът, по който казваше всичко, което й минеше през главата. Но усещаше и някаква потиснатост. Една част от неговия живот наближаваше края си. Знаеше го. Съдбата беше довлякла това момиче тук и пак съдбата щеше да го примами там заедно с нея.
— Няма — каза той. — Сега ще те отведа през улицата до твоя хотел, а след това ще се прибера, за да си почина.