Когато О’Хара за първи път пристигна да живее тук по време на подготовката си за ритуала по встъпване в шичи, Тана беше още дете. Свенлива, затворена, боязлива в началото към русия гай-джин, чуждестранният дявол, който дядо й имаше намерение да осинови, постепенно тя се привърза към него благодарение на същата мистична сила, която беше привлякла както дядо й, така и брат й. Той изобщо не приличаше на останалите кандидати за шичи, с които бе имала контакт. Беше готов да се засмее винаги и обичаше да се шегува със себе си. Беше нежен и рядко се разгневяваше. Но най-хубавото от всичко бе, че научи езика на жестовете, така че можеха да разговарят. Обичаше да сяда вечер край езерото и макар да беше изморен от умственото и физическо напрежение на дългите дни на подготовка, той почваше да движи пръсти и да й разказва страшни приказки от Америка.
Самуши, когото О’Хара наричаше Сами, също се бе отнесъл в началото с неприязън към О’Хара. На Сами му се струваше оскърбително, че Токенруи сан — собственият му дядо — бе прикрепил внука си към русокосия Кацуо със задачата да бъде подготвен за хигару-даши. Но младият ученик бързо бе разбрал, че това решение е акт на любов, защото О’Хара не само имаше класическа подготовка, но и се оказа превъзходен учител. Именно О’Хара откри, че Сами има забележителни рефлекси и пак той създаде цяла серия движения, приспособени да използват в максимална степен бързината му. И пак О’Хара измисли изтощителните упражнения, които изградиха Сами физически, така че да може да се справи с изпитанията на хигару-даши — упражнения, толкова болезнени, че в първите дни на подготовката си Сами често завършваше последните два-три часа със сълзи, стичащи се по бузите му.
Разбира се, беше немислимо да се откаже. Подобна постъпка не само би опозорила него и самия Токенруи сан, но също сестра му и дори О’Хара. Освен това О’Хара, който сам се подготвяше за мистичното пътуване до седмото ниво, се придържаше към дневен ритуал, който бе не по-малко изтощителен. Презрението на Сами се изпари и на негово място първоначално дойде уважението, а после и любовта. И когато О’Хара стана шичи, а Сами бе посветен в хигару-даши, те бяха като братя.
Когато О’Хара замина, за да изпълни задълженията си към своя баща, това причини болка на всички, но за Тана беше направо агония. Тя се чувстваше дълбоко наранена, но болката й не можеше нито да бъде изплакана, нито облекчена с викове на мъка. Тя я изтезаваше, загнездила се в гърдите и гърлото й. Тогава бе само на четиринайсет, но можеше да осъзнае, че дълбочината на чувствата й е много по-различна от силното приятелство, от онази почти семейна връзка, която се бе създала между О’Хара, брат й и дядо й.
Тана беше влюбена в О’Хара, но годините минаваха, а тя не казваше на никого, дори и на Кимура. И през следващите седем години, през които тя израсна като изумително красива жена, умна, но дистанцирана от останалите, тя не спря да мисли за Кацуо всеки ден. Искаше да го забрави, опитваше се да го забрави, но напразно. Младежи от Киото се надпреварваха да я ухажват, но тя отблъсна всички. И накрая каза на Токенруи сан за своята трагедия.
„Човек не може да забрави, защото самото опитване поддържа спомена жив“ — каза й Кимура.
По-късно тя отиде в храма и помоли боговете да й помогнат да се отърси от любовта си към Кацуо.
И какво направиха боговете?
Изпратиха й го обратно.
Понякога наистина е трудно да разбереш посланията на Тао. Затова тя прие техния дар, без да го разбира.
Беше на двайсет и две, когато О’Хара се завърна. Първоначално той се отнасяше с нея като с дете. Отчуждеността й изчезна. Една вечер той започна да й разказва някаква интересна история от дните, които беше прекарал в разузнавателните служби, но тя го прекъсна с жест и му каза с ръце: „Разкажи ми вместо това някоя любовна история“.
На О’Хара не му беше необходима мъдростта на Тао, за да схване за какво става дума.
И ето че сега блянът й отново беше под заплаха. Тао не можеше да даде отговор. Съдбата й вече не беше в нейни ръце.
Тя се изправи на прага на дневната и си избърса ръцете. Още не го беше видяла, не беше и почувствала присъствието му в стаята. O’Xapa се облегна назад на лакти, наблюдавайки през полумрака на осветената само от свещта стая. Тя беше по-ниска от брат си и много стройна. Кожата й беше безукорна, с цвета на пясък. Черната й коса се спускаше почти до кръста. Кафявите й очи гледаха премрежено под клепачите. Гърдите й опъваха късата нощница, която висеше на презрамки.