6.
Странна нощ, помисли си О’Хара, даже нещо повече — невероятна нощ.
О’Хара стоеше на палубата на 120-футовата яхта, която се поклащаше на неколкостотин ярда в морето. Облечен беше в джинси, бяла копринена риза и кожено яке, чиято яка беше вдигнал, за да се запази от студения бриз, който духаше откъм брега. Мощният бинокъл, през който изучаваше бреговата линия, му бе даден от първия помощник-капитан — строен, стегнат бивш моряк от военноморските сили, прехвърлил четирийсетте, на име Кармоди.
И докато О’Хара оглеждаше безлюдното крайбрежие на Кейп Код, една двойка излезе между самотните, поръсени тук-там с морска трева дюни, застанали като стражи на брега. Жената, висока и изправена, беше заметнала сако от туид на раменете си и кестенявата й коса се развяваше от силния вятър, който запращаше към тях водни пръски от разбиващия се прибой.
От кръста нагоре мъжът до нея имаше телосложението на борец: издути бицепси, необятни плещи и гръден кош; мускули, преплетени като корабни въжета около шията. Главата му беше плешива като плажа, с изключение на няколкото снопчета бяла коса, пригладени над ушите му. Краката му бяха атрофирани, тънки като клончета и той ходеше с труд, премествайки с клатене единия пред другия, като си помагаше с две яркочервени ски щеки.
Мъжът беше облечен в тъмносини плувки и жълто найлоново яке с отворена яка, издуто от вятъра. Болезнено пристъпвайки, той мина през издължените сенки, хвърляни по белия пясък от слънцето, което все още не се беше издигнало високо над хоризонта, а жената, игнорирайки физическия му дефект, вървеше редом с него. Тя го придружи до момента, когато той навлезе сред разбиващите се вълни; там спря и зачака. Той пристъпи с клатещата си походка в морето, докато водата не стигна до коленете му. Обърна се, запазвайки мъчително равновесие, хвърли й щеките, съблече якето, хвърли и него през рамо назад, след това се отпусна сред вълните и започна да плува. Мощните му ръце го пренесоха над линията на прибоя в по-спокойни води и тогава той яко загреба, без да намалява темпото, докато не се озова на петдесетина ярда от спуснатата стълба на яхтата. Вдигна острия си поглед под рунтавите вежди към палубата и като продължаваше да гребе в тази посока, извика:
— Ахой там, това да не е лейтенант О’Хара?
— Точно така, сър — извика О’Хара в отговор.
— Отлично. Аз съм Чарлс Гордън Хауи. За мен е удоволствие да се запознаем.
— Благодаря ви. Удоволствието е мое. Яхтата е чудесна.
— Как е рамото?
— Чудесно. Все още не мога да го раздвижа както трябва.
Хауи говореше на подчертан бостънски акцент, примесен с ирландски изговор, от който думите се получаваха като отсечени, а звуците „о“ се чуваха като провлечено „а“.
— Е, и това е добре. Ще се присъедините ли към мен, сър? Каква е температурата на водата, мистър Кармоди?
— Петдесет и осем градуса, сър. Четиринайсет и половина по Целзий.
— Ъ-ъ… благодаря — отвърна О’Хара. — Мисля, че ще почакам, докато рамото ми се оправи напълно.
— И водата се постопли, нали? — изсмя се Хауи с груб смях, запазен от годините в армията. — Имам колиба на плажа, ей там горе, на хълма. Идвам тук всеки май и оставам до септември. На трийсет минути с хеликоптер от центъра на Бостън. И започвам всяка сутрин с плуване в морето.
Хауи направи още десетина загребвания, които го доближиха до яхтата, изтегли се с лекота по стълбата, без да стъпва с крака, само на ръце, чийто мускули преливаха на мощни буци. Помощник-капитанът, Кармоди, го чакаше с приготвена инвалидна количка с електрическо задвижване, метнал през ръка яке. Когато стигна до палубата, Хауи извъртя тяло и тежко се отпусна в количката. Избърса се с кърпа и покри краката си с вълнено одеяло.
— Добре дошли на борда, сър — каза той накрая и протегна ръка на О’Хара.
Усещането беше като от ръкостискане с машината за мачкане на коли в автомобилно гробище.
Стюардът, младеж с нездрав външен вид, обут в сини панталони и бяло колосано сако, върху джоба на което имаше бродиран син делфин, се обърна към О’Хара:
— Как предпочитате кафето, сър?
— Без захар и сметана, с малко бренди, ако обичате.
— Слушам, сър. За вас както обикновено ли, капитане? — попита той Хауи.
— Силен чай с малко водка. Прави го по-малко стипчив, нали знаете — обясни той на О’Хара. — И моля ви закуската след петнайсет минути, мистър Ломакс. — После отново се обърна към О’Хара: — Млада треска с бъркани яйца. Надявам се, лейтенант, че треската е между любимите ви блюда?