В случай че съумеете да намерите О’Хара и той се заинтересува от задачата, предайте му да се обади на Магьосника. Ако до 1 април не се свържете с мен, ще приема, че предложението ми не Ви е заинтересувало.
Искрено Ваш,
Заявлението беше прикрепено с кламер за писмото. О’Хара го обърна, проверявайки плика.
— Как беше предадено? Няма марка.
— Един от моите кореспонденти беше в Ямайка. Когато се прибрал от вечеря, било оставено за него на рецепцията на хотела.
О’Хара прочете отново писмото и заявлението и ги остави пред Хауи. После допи кафето си.
— Е? — изрече Хауи.
— Е, какво?
— Какво мислите?
— Ще ви кажа какво не мисля! Не мисля, че смятам да поема отговорност за вашите двеста и петдесет хиляди и не бих я поел на когото и да бяха.
— Ще стигнем и дотам. Какво ще кажете за писмото?
О’Хара сви рамене.
— Хвърлете монета. Фалмаут или наистина е попаднал на нещо, или смята да извърти някой номер и е решил, че ще забърка и мен, или ще ме излъже. Но което и от двете да е, не ми харесва.
Довършвайки закуската си, Хауи внимателно остави ножа и вилицата и с пръст избута чинията на няколко инча от себе си. После се наклони към О’Хара и почти шепнешком произнесе:
— И за какво мислите, че може да става дума?
— Хванахте се въдицата, така ли?
— Достатъчно, за да повлека и вас.
— Показахте ли заявлението на Добс?
— Точно както Фалмаут беше предложил. Обядвахме в самолета ми, летейки над Вашингтон. Добс доста бързо се предаде. Мисля, още преди да сервират салатата.
— Добре, длъжник съм на Тони за това. Както и на вас.
— На ваше място не бих забравил и младата дама.
— Гън ли? Да, тя добре се представи там.
— Имам някакво усещане за тази история, лейтенант. Инстинктите ми направо звънят. От момента, в който получих проклетото писмо.
— Вие сигурно сте във всички списъци за пазаруване по поща в света.
— О, сър. Не ме оценявате добре. Повярвайте, аз съм способен на някои неща. Занимавам се с новини от дванайсетгодишна възраст, когато се хванах да набирам текста на седмичника на дядо ми в щата Мейн.
— Не исках да ви обидя. Но просто познавам тази територия по-добре.
— За бога, та това е приключение. Ако бях двайсет години по-млад и имах два крака под себе си, щях да дойда с вас.
— Казах ви, не желая да бъда отговорен за вашите пари, нито за парите на когото и да било. Освен това не става дума за приключение, а за лудост. Проклетата Игра е една лудост и Играчите са сбирщина шибани побъркани.
— Но какъв материал може да бъде, а? — извика Хауи с въодушевление.
— Вие също май сте луд — отбеляза О’Хара.
— Става дума за моите пари, лейтенант. Следователно и проблемът е мой. Нашата цел е Фалмаут. Нали сам казахте: ако ще се доверите на някого, това би могъл да бъде и той.
— Но колко голямо е това „ако“!
— За какво, по дяволите, говорим. Това не са пари. Освен това очаквам да чуя и вашата цена. Назовете я.
— Вече ви казах, че не искам да участвам.
— Хиляда на седмица, с гаранция за една година?
— Казах „не“.
О’Хара стана, отправи се към един от илюминаторите и се загледа в океана. Небето започваше да притъмнява и откъм Провинстаун се носеха буреносни облаци. Усещаше, че вътре в него също отекват гръмотевици.
Те ще ме вкарат в тази история, помисли си той и самата идея го разгневи, защото беше трудно да обясни на Хауи предчувствието си, чувството за опасност, което се засилваше в него. Той познаваше сценария, преди да го е прочел; знаеше главните герои, знаеше местата, където щеше да се развие действието, можеше дори да каже наизуст някой друг диалог. Не ставаше дума просто за чувството за безчестие, нито за ексцесите на Играта, в която хората убиваха, осакатяваха или крадяха безнаказано — един кървав спорт, в който сметката се водеше на брой глави. Не, гневът на О’Хара се дължеше на приемането. Той беше ядосан, защото беше приет от Играчите в тази общност на хиени. Беше част от нея, без значение дали това му харесваше или не. Опитът му да избяга се бе провалил и подсъзнателно той беше вбесен, че Хауи му напомня този факт. Затова, когато избухна, това стана толкова неочаквано, че Хауи се смая от изблика.