7.2
Човекът беше абсолютно невзрачен. Не беше висок или нисък, слаб или дебел, красив или грозен. Нямаше белези, нито видими дефекти. Говорът му бе обикновен и той можеше да е роден в Портленд, Орегон или Далас без никаква възможност да се познае къде точно. Облечен беше в сиво: сив костюм, вратовръзка в сиво и виненочервено, сива риза на райета. Казано накратко: нямаше нищо в осанката му, изражението на лицето му или дрехите, което би могло да привлече нечие внимание или да направи някому впечатление.
Офисът се намираше на двайсет и втория етаж на стерилно чистия небостъргач от хром и стъкло в центъра на Ню Орлиънс, събрал в себе си цялата топлина и изящество на мухобойка. Той излезе от асансьора и погледна часовника си.
Две минути преди уговореното време. Перфектно.
Влезе в офиса на „Сънсет Ойл Интернешънъл“.
— Казвам се Дъфийлд — съобщи той на секретарката. Не й предложи визитна картичка.
— О, да, мистър Дъфийлд, трябва веднага да влезете — каза тя. — Мистър Олинджър ви очаква. Ще искате ли кафе или нещо разхладително?
— Не, благодаря.
Тя го въведе в кабинета. Олинджър беше мъж малко над четирийсетте, с бебешки гладка кожа на лицето и меки длани, които издаваха, че не се е претрудил. Мекият поглед на кафявите му очи погледна тъжно зад леко оцветените стъкла на очилата със златни рамки. Беше висок, с изправена осанка и в добра физическа форма, гладко избръснат, с ниско подстригана руса коса и по риза с къси ръкави. Зад гърба му високите френски прозорци разкриваха панорамата на града. Писалището от орехово дърво можеше да се даде като пример за спартанска организираност: дървени сандъчета за входящи и изходящи документи, съответно надписани и нито един лист, който да не си беше на мястото. На бюфета зад него беше поставена единствена фотография на жена с две деца, а до нея имаше малка месингова табела с надпис „Благодаря, че не пушихте“. В кабинета нямаше нищо друго, което да беше свързано с обитателя му. Сякаш Олинджър току-що се беше нанесъл и още не бе разопаковал нещата си. В маниерите му имаше сърдечност, но и дистанцираност. Някои можеха да почувстват смущение в негово присъствие, но за Дъфийлд той бе само поредния менажер с проблем.
— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо — каза Олинджър, след като се запознаха.
— Вие ми дадохте да разбера, че проблемът се нуждае от спешно разрешаване.
— Да, може да се каже така — отговори Олинджър с нотка на сарказъм. После въздъхна, изпъна ръце и ги постави върху масата с дланите надолу. — Преди да започнем — продължи той, — бих искал да бъде ясно, че този разговор никога не е бил провеждан.
Дъфийлд се усмихна.
— Разбира се — съгласи се той. Беше му ясно, че Олинджър е изпаднал за първи път в тази ситуация и чувства притеснение, че тя не се развива под негов контрол.
— Добре — каза Олинджър с видимо облекчение. Отвори чекмеджето на бюрото си и извади бележник с жълти листа. На първия лист бяха надраскани някакви бележки. — Надявам се, че ще мога да дешифрирам това. Драсках с всичката бързина, на която бях способен.
— Защо не ми кажете какъв е основният проблем — предложи Дъфийлд.
— Основният проблем е, че един от нашите хора е отвлечен от терористи във Венецуела — отговори Олинджър, продължавайки да изучава бележките си, без да вдига поглед.
— Разбирам.
— Всъщност става дума за консултант, прикрепен към бюрото ни в Каракас. Станала е грешка. Намерението им е било да заловят менажера на завода, а са попаднали на не когото трябва.
— Знаете ли това със сигурност?
Олинджър кимна.
— Името на нашия менажер е Доминьон. Той е трябвало да разведе Лавандър на обиколка из инсталациите, но в последния момент нещо се случило. Дал на Лавандър колата и шофьора си и понеже валяло, заел му и шлифера си. На по-малко от миля от главния портал били нападнати.
— Лавандър е отвлеченият така ли?
— Да.
— Той ли е петролният консултант.
— Да — кимна пак Олинджър. — Познавате ли го?
— Само по репутация. Кога се е случило всичко това?
— В осем и двайсет днес сутринта.
— Обадиха ли ви се копелетата?
— Да.
— Какво искат?
— Два милиона долара.
— Какво време ви дадоха?
— Четирийсет и осем часа. — Той погледна часовника си. — Останаха четирийсет и пет.