— Значи разполагаме с времето приблизително до осем и трийсет вдругиден. Те знаят ли за направената грешка?
— Това не ги интересува. Поставиха въпроса така „Парите или живота“.
— Колко държите на него?
— Вижте, аз… ъ-ъ, ние трябва да се отнасяме с него като с…
— Мистър Олинджър, струва ли този човек два милиона за вашата компания?
Олинджър изглеждаше шокиран от откровеността на Дъфийлд.
— Става дума за живота на един човек.
— Да, да, но аз не ви питам това. Струва ли този човек два милиона за „Сънсет“?
Тежестта на събитията като че ли най-сетне притисна Олинджър. Той отпусна рамене и погледна ръцете си.
— Не знам човек, който би могъл да струва толкова — каза той примирено.
— Политически мотиви?
— Политически?
— Питам ви дали искат още нещо? Настояват ли да бъдат освободени затворници? Имате ли проблеми със синдикатите на територията на завода? Тези хора революционери ли са? Искат ли да национализират предприятието? Има ли политически момент?
— Не. Всичко… всичко, което искат, са двата милиона долара.
— Или?
— Или ще го убият, ще хванат нов заложник и ще вдигнат пода на четири милиона.
— Типичен случай. Познавате ли тези хора? Това някаква група ли е? Или е единак, който е наел помощници? Може да е някой от работещите за вас, който има причини да ви мрази.
— Те се нарекоха… Раф… ъ-ъ-ъ — Той погледна бележките си.
— Рафсалуди? — помогна му Дъфийлд.
— Точно така. Познавате ли ги?
— Занимавали сме се с тях един-два пъти. Това е не особено сплотена терористична групировка, която работи само за пари, обучена от хората на Кадафи в Либия. Не са мотивирани политически.
— Значи имат нещо общо с петрола и тогава…
— Това не е задължително. Те изнудват основно американските компании. За последен път се сблъскахме с тях, когато се бяха захванали с компания за безалкохолни напитки в Аржентина. Движеща сила за Рафсалуди са парите, а не социалните реформи. Това все пак е добре.
— Добре ли е?
— Ами при политическите революционери има елемент на фанатизъм. А това по правило вкарва елемент на непредсказуемост в действията им. С алчните терористи винаги се работи по-лесно.
— О — каза Олинджър. Беше очевидно, че не е спокоен. — Не може ли необходимото да бъде сторено без, разбирате ли, ъ-ъ… излишна, ъ-ъ…
— Не сте се сблъсквали по-рано с подобни неща — каза Дъфийлд. Не прозвуча като въпрос.
— Да. Бях в правния отдел, когато преди два месеца ме направиха вицепрезидент, отговарящ за международните операции.
— Е, тогава ще бъде най-добре по-бързо да свикнете с тези неща — посъветва го Дъфийлд. — Става дума за кретени. Ако не се справим с тях грубо, ще се случи пак.
Олинджър потри чело. С всяка минута ставаше все по-неспокоен.
— Разбирам, че желаете да си върнете човека — попита Дъфийлд делово, сменяйки темата.
Олинджър го погледна с извити вежди.
— Но, разбира се — каза той.
— Мистър Олинджър, нека бъдем откровени. Разбира се, че искате да спасите този Лавандър. Това, което имах предвид, беше, че го искате, но не желаете да плащате два милиона за него, така ли е?
— Затова се обърнах към вас. Дерек Фрейзър ми препоръча…
— Да, да, аз говорих с Дерек Фрейзър. Исках да подчертая, че този човек е ваш консултант, а не е на заплата в компанията.
— Трябва да мислим за него като за наш служител — настоя Олинджър. — Ако се разчуе, че сме оставили терористи да убият нает от нас консултант… — Той остави изречението незавършено.
— Да, хората ще възприемат това като неизпълнен морален ангажимент.
— Не е необходимо да ми напомняте, че…
— Извинете ме — прекъсна го Дъфийлд с тих глас, — но не исках да прозвучи осъдително. Просто се опитвам да изясня напълно ситуацията.
Олинджър прочисти гърло и продължи:
— Да… вашият анализ е напълно правилен. Ако е възможно, бихме желали да намерим решение, без да даваме на медиите възможност да отразяват развитието на нещата. Самият Лавандър е малко саможив. Много е затворен. Съмнявам се, че и той би искал да говори за това… ако, разбира се, съумеем да го измъкнем и…
— Тук не може да става и дума за „ако“. Ние ще го върнем, ако това е, което искате.