Тони се хвърли във входа на пустата къща, обви пистолета в парцала и го напъха под учебниците. Извади носната си кърпичка и изтри лицето си, докато тичаше надолу по стълбите към мазето. Чу стъпки по улицата над главата си, но продължи да тича и да се бърше. Когато стигна задната врата, се спря. Напъха кърпичката при пистолета и предпазливо излезе на тъмната улица. Беше безлюдна. Бързо прекоси на другата страна, където сянката беше по-плътна и се отправи към поста. Виждаше добре двамата часови в малката караулка по средата на улицата. Улицата беше отворена. Преградата от бодлива тел беше изтеглена на тротоара. Войниците като че ли се занимаваха с радиото. Пращенето, разнасящо се от него, се чуваше все по-отчетливо.
Кръв имаше единствено върху единия си крачол. Това поне беше добре.
Остана в сянката, вървейки много бавно, без да откъсва очи от униформените войници, които стояха до караулката.
— Казвам ти, Страйкър, това бяха изстрели — изрече единия от тях, — най-малкото вторият беше.
— А-ах, ти чуваш изстрели и в съня си, Финч — каза онзи на име Страйкър.
Тони вървеше към двамата войници, чиито силуети се виждаха на фона на светлината в караулката. В бъдеще, мислеше си той, докато вървеше в тъмнината към тях, трябваше да се опитва да помисли за всичко, което можеше да излезе от контрол. Трябваше да има повече от един план.
Тони достигна до бодливата ограда, изтеглена върху тротоара. Войниците още не го бяха видели, съсредоточени върху опитите да настроят радиостанцията, но от нея продължаваше да се дочува само пращене.
Той опря крак върху бодливата тел и натисна, докато не усети, че единия от острите върхове се забива в крака му. Отри крака си странично и телта се забоде в плътта му. Изкрещя от болка, без да се преструва.
Войникът на име Страйкър се обърна и светна с фенерче в лицето на Тони.
— Помогнете ми, моля ви! Нараних се — проплака той.
— Исусе Христе! — извика Страйкър и изтича към Тони.
— Много лошо си се одрал, синко — каза той, наблюдавайки как кръвта блика под разкъсания крачол на панталона на Тони. — Не видя ли телта?
— Бързах. Играхме до късно. А сега съвсем я наредих. Закъснях за вечеря, а и панталоните ми са скъсани. Чичо ще ме пребие.
— Хей, Финч, я дай аптечката. Нашият шампион по футбол се е убол на телта.
Финч удряше радиостанцията с юмрук, опитвайки се да изчисти шума.
— Питам се какво ли, по дяволите, става там горе? — каза той. После погледна крака на Тони. — Божичко, синко, ти наистина си ранен. Почакай малко, в аптечката има йод и бинт. Наистина ли не мислиш, че това бяха изстрели, Страйкър?
— Будалках се с шибаното радио, Финч, как бих могъл да чуя? — отговори му другият. — Стискай зъби, синко, сега наистина ще те заболи. — Той поля разкъсаната дупка в крачола на Тони с йод и после превърза крака му.
Телефонът в караулката иззвъня и Финч вдигна слушалката.
— Какво… Какво? Боже, наистина ли е убит? Не, тук никой не е минавал от половин час… само един ученик, когото познаваме, преди малко си разпори крака на оградата. Точно така. Затваряме улицата, макар че в момента никой не се движи по нея — и той сложи слушалката обратно на вилката. — Няма да повярваш на това, Страйкър. Някой току-що е пръснал главата на полковника. На две преки оттук, при скалите. Трябва да затворим улицата. Казах ти, че чух изстрели.
Тони изкриви лице и се насили да пусне няколко сълзи.
— О-о-оу! — изстена той.
— Далече ли живееш? — попита го Финч.
— През две преки, на „Мълфлауър“.
— Ще можеш ли да ходиш на този крак?
— Мисля, че ще мога. — Той опита. Раната го изгаряше, но можеше да стъпва на крака си. — Ще се оправя. Благодаря ви за помощта.
— Внимавай къде вървиш, момче. Тази вечер ще имаме неприятности. Прибирай се колкото можеш по-бързо.
— Да, сър — и той закуцука в тъмнината, докато Страйкър и Финч започнаха да изтеглят заграждението от бодлива тел напряко на улицата.
Когато стана на осемнайсет години, завършвайки гимназия и спечелвайки стипендия за Оксфорд, Тони беше овладял професията си добре. Да вземе със себе си пистолета в Англия би било глупаво. Освен това Фалмаут повече не изпитваше гняв. Единственото, което си спомняше от убийството на Флъдуел, беше задоволство от това, че е отмъстил, но с течение на времето идеята да отмъщава ставаше все по-маловажна за него. Отмъщението прерасна във възбуда. Вече самото убийство го караше да се чувства добре, може би по същия начин, по който се чувства добре нападателят след отбелязването на гол. Истината беше в това, което правеше, а той го правеше без угризения на съвестта, без да влага чувства и го правеше наистина много добре. При това сам.