После излезе от тоалетната и се отправи към гишето, за да се регистрира за полета.
Хиндж пристигна в десет на следващата сутрин. Пътуването от летището до Каракас беше неприятно поради горещината и влажния след вчерашния дъжд въздух. Буреносните облаци им обещаваха да залеят града всеки момент. В допълнение климатичната инсталация на таксито не работеше. Топъл, влажен вятър нахлуваше през отворените прозорци и Хиндж се чувстваше лепкав от пот и издухан от вятъра. Трафикът, както обикновено, беше гъст и изгорелите газове на двигателите дразнеха носа и гърлото му.
— Шибана бърлога — каза тихичко Хиндж на себе си.
Това не беше първото му идване в столицата на Венецуела. Познаваше града добре. Той изпълваше тясна, дълга девет мили долина между Авила — шестстотин и петдесет фута висок масив на север и полите на планините Корд дел Мария на юг. Отвъд Корд дел Мария, още по на юг, нямаше нищо особено освен джунгла, пак джунгла и така до Бразилия. Възвишенията на Корд дел Мария винаги впечатляваха Хиндж като un poco loco — налудничаво място. Може би „шизофренично“ би била по-точна дума. На западните склонове се намираха едни от най-лошите бедняшки квартали на света, така наречените ранчитос — хиляди колиби и кирпичени къщурки, скупчени заедно в мизерията, докато на изток се намираха фантастичните имения на богаташите и хората на властта, осеяни със скъпи домове, плувни басейни и частни клубове — еквивалента на Бевърли Хилс за Каракас.
Между тях се простираше централната част на града, „шибаната бърлога“ според Хиндж, забогатял от петрола, разраснал се прекалено бързо, който въпреки извисяващите се небостъргачи от стъкло и стомана, страдаше от същите болести, както и повечето процъфтяващи от конюнктурата градове. Беше презастроен, пренаселен, презамърсен, имаше ужасна телефонна мрежа, изпитваше недостиг на вода, изнемогваше от недобросъвестността на боклукчиите, гърчеше се от най-тежките задръствания на коли и беше жертва на най-грозните проститутки на света.
Но вечер блестеше като витрина на „Тифани“.
Хиндж избърса потта от челото си и се опита да игнорира неудобствата.
Дявол да го вземе, та той можеше да е и в Йоханесбург.
Шибана бърлога, при това на квадрат.
Опита се да помисли за задачата. Някъде там, сред трите милиона жители, в кошмара на централната част или сред нищетата на ранчитос, се намираше бедния, стар Лавандър, като грешник сред молещи се, с тази разлика, че именно молещите се трябваше да потърсят спасение за душите си. Добре, помисли Хиндж, ако аз и Спетро не го измъкнем, значи просто не може да бъде измъкнат.
Бяха настанени в най-добрата част на града. Благодаря ти, Куил, поне за това. Всичко беше първокласно. Хиндж се регистрира и взе ключа за стаята си. Отказа помощта на пиколото. Целият му багаж се състоеше от пътна чанта, изработена от черна коприна за парашут. Стаята се намираше на четвъртия етаж.
Добре. Хиндж не обичаше да е прекалено на високо. Веднъж в Банкок беше попаднал на пожар в хотел и оттогава страхът му от подобно бедствие беше параноичен. Асансьорът го изкачи бързо до етажа. Стаята беше голяма, пищно обзаведена и с чудесен изглед към телеферико — лифт от швейцарски тип, който превозваше богаташите от едната страна на склоновете на Авила до другата, където на дванайсет мили на север се намираше Карибско море.
Остави чантата си на бюрото, отвори я, извади чисто бельо, риза, чорапи и панталони в цвят каки. Усещаше някаква тревога да циркулира по нервните му пътища. Беше се настроил вече за задачата, но изпитваше особена възбуда от факта, че партньорът му се намира в съседната стая. След цели десет години в този бизнес, най-сетне щеше да се запознае с il Spettro — Фантома — според легендите най-опитния убиец и човек, който едва ли не може да те порази само със сърдит поглед.