7.3
По същото време, когато Хиндж пътуваше към хотела в Каракас, О’Хара спря с колата си пред входа на разкошния стар хотел в Сейнт Луцифер.
„Льо Гран Густавсен“ беше построен на склона на хълм, извисяващ се над Бон Тер, и от него се откриваше изглед към лазурносиньото Карибско море. Високи палмови дървета се издигаха по протежение на кораловата улица, водеща към главния вход. Нищо тук не се бе променило от последното идване на О’Хара. Винаги, когато се приближаваше към входа, О’Хара се чувстваше така, сякаш е бил загубен някъде из времето. Обширният четириетажен девствено бял викториански хотел представляваше може би най-елегантния пищно натруфен замък на света. Беше отрупан със заврънкулки, филиграни и арки от ковано желязо; широки балкони минаваха по периферията на втория и трети етаж; самата сграда беше оградена от високи папрати и палми. Главният етаж на хотела беше всъщност втория. Най-долният етаж — някога използван като мазе и изба за вина, беше превърнат в нещо подобно на мини международен базар. Зад френските врати бяха дискретно разположени магазини за сувенири със стока от Англия, Испания и Далечния изток. Един известен френски коафьор разполагаше с малък салон. На щанда за вестници имаше периодични издания от почти всяка страна по света, включително Русия. Пред входа на хотела тихо бълбукаше фонтан, от двете страни на който се виеха ескалатори, извеждащи към първия етаж и главния вход.
Хотелът беше построен като инвестиция от норвежкия корабостроител Олаф Густавсен през 1892 година. След три отегчителни съпруги и девет деца, накрая старият Гус реши да плюе на всичко и се усамоти в островния си замък, където се ожени за местна хубавица, която му роди син, умирайки при раждането. Гус приветстваше имигрантите, наемниците, журналистите, описващи туристически забележителности; изморените стари шпиони, изпратени тук за последна задача, както и всички останали, които можеха да му предложат някоя интересна история. С течение на годините той, макар и неохотно, се беше примирил с канализацията, водата и електричеството. Синът му, малкият Гус, който прекарваше повечето от времето си в риболов, продължи традицията на безвкусна елегантност, но никога не допусна поставянето на климатични инсталации или телефони по стаите. Съобщенията бяха приемани от който се случеше на телефона на рецепцията и можеше да бъдат, както и да не бъдат, предадени на лицето, за което се отнасяха. Външно погледнато, нищо не се бе променило от 1892 година досега, с изключение на поредния слой бяла боя по стените. Единственият повей на модерните времена беше малкият неонов надпис покрай пътя за хотела, на който пишеше:
LE GRAND GUSTAVSEN HOTEL
Представя
ШЕСТОПРЪСТИЯ РОТШИЛД
МАГЬОСНИКА НА КЛАВИШИТЕ
ПРЕДСТАВЛЕНИЯ ВСЯКА ВЕЧЕР
Магьосника вероятно беше подкупил стария мръсник, за да се съгласи да постави тази табела.
На входа стоеше грамаден негър, облечен в бяла риза с къси ръкави и черни панталони.
— Bonjour, monsieur — каза той и взе куфара на О’Хара.
— Bonjour — отговори O’Xapa. — Merci.
Мястото си бе останало все така живописно. Докато оправяше сметката с шофьора на таксито, появиха се двама мъже. Бяха набити ниски негри, всеки килнал сламена шапка над ухо, с по един боен петел в ръка. Зад тях, гълтач на огън, очевиден аматьор, мушкаше и вадеше пламтящ факел в устата си.
— Excusez-moi, monsieur, s’il vous plait — каза единият от негрите с бойните петли, поздрави със сваляне на шапката и се усмихна достатъчно широко, за да се види златният зъб отстрани в устата му. — Parlez-vous francais? Habla Usted Espanol? Speak English?
— Je suis americain — отговори О’Хара.
— А, мосю! Вие имате привилегията да се срещнете с най-великия coq на островите. Този приятел веднъж изкълва цял тигър до смърт.
Петелът явно беше виждал и по-добри времена. Гребенът му беше изкълван и разкъсан и освен това имаше само един крак.
— Merde! — възкликна спътникът му. — Една сляпа престаряла кокошка веднъж му изкълва крака. — Той вдигна своя петел високо във въздуха: — Този момък веднъж уби орел по време на полет.