— Сега разбирам, че номерът с петлите на входа е също твоя идея.
— Oui. Видя ли и гълтача на огън? Той добавя особен колорит към схватката на петлите.
— Знаеш ли, ще трябва да купиш на единия от хората си нов петел. Онзи еднокракият не изглежда достоен дори да бъде изяден.
— Ей, Моряко, ти не знаеш какъв гаден характер има тази птица. Помисли сам, ти нямаше ли да си гаден, ако беше грозен и трябваше да подскачаш на един крак, за да се запазиш да не ти изкълват мозъка? Certainement това е световният шампион между еднокраките coq.
— Трябва да ти призная, Жоли, че измежду всички изобретателни хора, които съм виждал през живота си, ти си най-находчивият. Ти си просто кралят на всички обаятелни мошеници.
Лицето на Жоли грейна. В кафявите му очи проблесна благодарност.
— O’Xapa, ти си истински cavalier — и той се поклони с изящество.
— Кажи ми сега, къде е le Sorcier? — осведоми се O’Xapa.
— Чака те. Venez avec moi.
Жоли го поведе към вътрешността на хотела, покрай бара и по един къс коридор. После енергично почука на една от вратите с бастуна си.
Приглушен глас зад вратата избоботи:
— Боже господи, Жоликьор, влез и пощади проклетата ми врата.
Жоли пристъпи в стаята пръв и с апломб обяви:
— За мен е удоволствие да обявя пристигането на le Marin, Моряка, който изостави изгнаничеството си.
— Страшна работа — изкоментира Ротшилд.
После човекът, когото наричаха le Sorcier, скочи и прегърна с двете си ръце О’Хара.
— Жоли — нареди той, — иди на бара и им кажи да донесат най-добрата бутилка „Наполеон“, която имат, с две чаши.
— Дали чух „Моля“? — попита Жоли оскърбено.
— S’il vous plait, да те шибам — допълни Ротшилд.
— И само две чаши?
— Окей, Жоли, нека са три.
— Tout de suite — каза дребничкият мъж и излезе бързо.
— Боже, Моряко, изглеждаш по-добре, отколкото последния път, когато се видяхме. Изглежда бягането за спасяване на кожата ти се отразява добре.
Времето и островите бяха променили акцента му, но той все още отчетливо си беше от Източен Манхатън. Магьосника бе строен мъж, висок почти колкото O’Xapa, с плътен слънчев загар, високи скули и твърда, решителна челюст. В очите му постоянно имаше удивление, а ъгълчетата на устата му бяха готови всеки миг да се разтегнат в усмивка, което той често правеше. Това отразяваше начина, по който той гледаше на живота. За Ротшилд животът представляваше шега, която чакаше да убоде с последната си реплика, а на света той гледаше като на лудница, пълна с френетично боричкащи се безнадеждно умопомрачени.
Незапалена цигара висеше отдавна забравена в ъгъла на устата му, а във въздуха се долавяше сладкият аромат на марихуана.
— Ще запалиш ли? Правят ги тук, а тревата отглеждат горе, в планината.
— Не разполагам с време, Майкъл. Не мога да си позволя да загубя в несвяст цял ден след твоята цигара.
— Както желаеш, Моряко. Сядай.
Магьосника почна да рови из джобовете на дрипавите си джинси, а после из тези на избелялата си работна риза, търсейки кибрит. Носеше бели ръкавици. Ротшилд винаги беше с бели ръкавици. Не че се притесняваше от факта, че му липсваха двата малки пръста на всяка от ръцете — това не го притесняваше и в най-малка степен. Носеше ги, понеже хората по-малко се притесняваха от дефекта му и обръщаха повече внимание на начина, по който свиреше на пиано, ако не виждаха мястото, където трябваше да се намират липсващите пръсти.
Стаята бе преоборудвана на малък кабинет, в който цареше хаос; имаше бюро, древно полуразпаднало се кресло, чиято кожена тапицерия се бе отпрала и два ръждясали железни стола за посетителите. Във всяка дупка и отвор на бюрото бяха напъхани какви ли не неща. Най-накрая той откри кибрит сред боклуците и запали. Пое дима дълбоко и въздъхна с облекчение.
— Какво правиш в офиса на Гус? — попита О’Хара.
— А-а, това е дълга история. Но за да я скъся, ще ти кажа, че Гус младши умря.
О’Хара бе искрено опечален.
— Да — каза той, — отишъл си е един от големите.
— Голям мъж наистина — съгласи се Ротшилд. — Един ден излезе сам за риба, но не се върна. Открихме го на другия ден точно когато лодката му заобикаляше Саут Спайк. Сърдечен удар. Сигурно се е борил с голямата. Пръчката още беше в гнездото, а тялото му беше привързано за седалката. Каквото и да е било, умрял е, мъчейки се да го изтегли. Рибата, естествено, я нямаше, а куката беше изправена.