— Къде ще се срещнете?
— Сценарият е както първия път. Когато се обадят, ще съобщят адрес. Потеглям нататък, а те ме прехващат по пътя. Логиката им е, че след като е станало веднъж, защо да не опитат отново. Глупави pipiolos.
— Справил си се добре, Хиндж — каза Фалмаут.
— Съжалявам, че се издънихме. Нищо не можеше да се направи.
— Да. Е, и аз малко си изпуснах нервите. Но има едно нещо. Оня тип със странното око. Мой е, окей?
— С удоволствие.
Хиндж се усмихна:
— Окей, сега… какъв е планът Бейкър.
Фалмаут вдигна поглед към него и на свой ред се усмихна.
— Гомес — отговори той и подаде на Хиндж лист с адреса на шофьора.
Къщата беше червеникаво бунгало — едно от многото подобни на западния склон на планината, отделяща Каракас от останалата част на Венецуела. Главната стая беше малка и гола. Леглото се сгъваше на диван. Сандък от опаковка за мебели играеше роля на маса в единия край на дивана. На сандъка имаше малка лампа, която беше изгасена. Стените бяха покрити с плакати на Джон Траволта, Род Стюарт, Блонди и Фара Фосет, а на пода беше оставен транзистор, от който се разнасяше глухият тътен на диско парче. Имаше и два дървени стола до прозорците. Върху единия беше натрупано мръсно бельо за пране. В единия ъгъл на пода се виждаше телефон. Някакъв ръчно тъкан губер покриваше част от линолеума. Краищата му бяха оръфани и мръсни. Протрити памучни пердета висяха отпуснато на прозорците. На сандъка до лампата беше поставен малокалибрен пистолет.
Гомес се чукаше на комбинирания диван.
Жената беше от шумните. Боже, колко шум вдига тази жена, мислеше си Гомес. Съседите ще си помислят, че убивам някого в стаята. А всъщност не аз, тази тигрица, тази човекоядка, може да ме свърши.
— Todavia no, todavia по! — извика жената, а той почувства, че почва да трепери и всеки миг ще експлодира.
Тя се гърчеше под него, пискаше от удоволствие, после почна да крещи, накрая застена. Беше го обхванала с крака през таза и всеки път, когато проникнеше в нея, тя ги пристягаше малко повече, забивайки дълбоко ноктите си в гърба му. По брадата му започна да се стича пот и прокапа на челото й, а тя се изкиска и го пресрещна с движение на ханша си нагоре. Въпреки полумрака в стаята, той можеше да различи лицето й, и видя, че е обърнала налудничавия си поглед нагоре.
— Mas, mas, mas — искаше тя още, но той вече нямаше какво да й даде — усещаше, че може да се сдържи още много малко и че сфинктерът му е стегнат в напън да устиска до последния момент.
Чу с периферията на съзнанието си, че вратата с трясък се отваря.
През следващите няколко секунди, съзнанието му възприе случилото се в объркана, забавена последователност:
Две мрачни фигури застават на прага.
Момичето отваря уста да изписка.
Разнася се някакъв слаб звук:
бъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъп
Гръдният кош на момичето се превръща в каша, а тялото й се забива в стената.
Куршумите, които разкъсват тялото й, вдигат повече шум от изстрелите.
Момичето пада настрани, главата й безжизнено започва да се клати като махало покрай ръба на дивана, а потната й черна коса провисва до пода.
На чаршафа се появяват две кървави петна и започват да се разширяват в негова посока.
Той най-сетне съумява да се обърне и да протегне ръка към пистолета, но отново се разнася този приглушен, едва доловим звук:
бъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъп
И пистолетът, лампата и сандъкът изчезват във вулкан от трески.
Той пада назад, отворил широко уста, за да си поеме въздух, все още възбуден, ококорил ужасени очи към силуета до леглото и насочения в окото му автомат.
И свърши за няколко секунди. Какво, за бога, беше всичко това?
В полумрака на стаята един тънък като пръст лъч светлина на фенерче съпровожда другата фигура първо в банята, а после в кухнята.
— Que quiere Usted? — съумя най-сетне да извика Гомес.