… Слезе отново в долината на Литгоу.
— И ще плескате всички тези гадости по лицата на жените?
— Ще направя различни смески. А те ще плащат и то прескъпо, за да бъдат мазани.
„И се надявам да не умират много“, помисли си Хана с хумор, примесен с известна тревога.
В далечината вече се появиха житните поля на Батърс и Ориндж.
Куентин извади нов фиш, на който имаше само две имена:
— Защо „бял равнец“ с въпросителна?
— Доста е специално. Вода от бял равнец.
„Да му кажа ли или не?“ Изгледа го и се реши:
— Искам да ми обещаете, че ще си остане между нас.
— Думата ми не струва кой знае колко.
— Напротив, сигурна съм, че струва много. Повече от тази на много мъже и жени. Водата от бял равнец се получава като се смеси с урина или в краен случай с кравешки изпражнения. Но не от каква да е крава. Най-добре някоя, която познаваш лично, трябва да е хранена добре, само на открито, в хубави, много чисти и много зелени пасища.
— По дяволите! — изрева Куентин Маккена. — А този Schmuckbez?
— Това е на идиш. Schmuckbez си е schmuckbez. Майка ми го наричаше така и аз не съм в състояние да го преведа.
Странното, почти граничещо с любов приятелство, което щеше да ги свързва, несъмнено се зараждаше тъкмо в този момент, в смеха на очите, в погледите, които си разменяха, навлизайки в сърцето на Австралия.
Никога нямаше да разбере защо отиде точно в Кобар.
Може би защото Лотар Хътуил й беше говорил за него. Може би си беше представяла златото посипано по земята, направо на кюлчета, за да е по-лесно за събиране.
… Но в Кобар злато нямаше; никога не бе имало, имаше само мед. Беше минала край истинските златни мини, или край това, което беше останало от тях по онова време, без да ги види, заета да говори на Маккена, на Маккена Човекоядеца — те бяха близо до Батърс и Айрънбанк.
Може би причината за пътуването й беше увереността, че при завръщането си в Сидни ще трябва да работи като вол… или пък — и това беше по-вероятно — инстинктивното й влечение към непознатото. Да отидеш до началото на големите пустини Стюрт и Симпсън или до Каменната пустиня беше все едно да се изправиш на ръба на пропаст.
С Куентин прекараха много часове, докато обсъдят всички грандиозни планове, които тя си беше начертала. Отначало говореше тя, а той слушаше с очи, присвити в тънка линия. Всъщност амбициите на Хана не го интересуваха, ясно беше, че изобщо не му пука. Интересуваше го тя. Не както нормален мъж се интересува от една прекрасно изваяна жена. Или с други помисли. Отначало, водена от обичайната си мнителност, тя по-скоро се усъмни в недъгавостта му, смятайки, че е някаква хитрина, за да й запретне полите по-лесно. Но не. Без никакъв срам или по-точно съвсем направо тя погледна там, където трябваше, на мястото, по което се различават мъжете и жените. (Наистина там като че ли нещо липсваше — „сплескан е като всички сладкиши, които съм се опитвала да направя и никога не съм успявала“.) Изпита жалост, но се въздържа да я покаже, досещайки се, че той щеше да я приеме лошо. В онзи период от живота си тя нямаше никакъв опит по отношение на мъжете. Ето защо и него сравни с Мендел Визокер, който представляваше за нея еталон за мъжественост (никога и никого не сравняваше с Тадеуш, който беше недосегаем), въпреки че Куентин беше толкова недъгав в това отношение.
Странно, но идеята да го използва като Главен билкосъбирач (идея, която на пръв поглед идваше не от нея, а от Колийн) не привлече веднага Хана, която щом срещнеше някого, веднага се питаше за какво може да го използва. Нужно й бе време да си представи Куентин да кръстосва Австралия като жътвар. Още повече че той й разказа живота си по своя язвителен начин, явно с намерение да я шокира…
… Станал юнга на дванайсет години, той плавал до Нова Зеландия. После кръстосвал Тихия океан от Зондския до Малакския проток; след това се отправил на запад и на няколко пъти слизал във Валпараисо, Сан Франциско, Ситка в Аляска, където за известно време бил златотърсач като всички, но не намерил много злато; достатъчно все пак, за да прекоси Америка, да отиде в Ню Йорк и да прекара там година-две да учи местните жители да играят покер, ала пропилял печалбите си по жени; от там право в Европа. От какво е преживявал? От кражби, за които нямало нужда от разрешително за работа; озовал се случайно в Кайро и заедно с няколко танцьорки бил заплашен от обесване заради някаква тъмна афера, затова в Аден той се присъединил към експедиционния корпус, изпратен от Индия да се бие срещу Махди Лудия от Судан; там бил ранен и в известен смисъл напуснал армията, освен ако не е било обратното (дори в неговите очи историята не беше много убедителна); отново се качил на кораб в Джибути и тръгнал към Брега на пиратите в Персийския залив; най-сетне стигнал до Индия и там смаян разбрал, че междувременно родителите му са емигрирали в Австралия; държал отново да види майка си: „Другите можеха да пукнат, но не знаех, че имам сестра“; прекарал известно време в Малайзия и в Суматра, дали пък не било в Борнео, тук спомените му бяха объркани, после с други четирима наели гемия, за да търгуват с копра из островите; известно време я карали доста добре, от гуляй на гуляй и от спирка на спирка, а после някъде из архипелага, на място, чието име така и не научил… се случила свадата на борда, може би заради канакски жени (но и тази случка беше неясна като всички останали), по време на която много се е пило, това било сигурно.