… Една привечер рибарите от Кеърнс в колонията Куинсланд видели да изниква, подобно на призрак, кораб само с едно триъгълно платно, без провизии и с един-единствен оцелял на руля, Куентин Маккена с разпорен корем и скопен, с насечено лице, покрит със сини мухи, умиращ, в безсъзнание и бълнуващ страшно…
… Единствените му спътници били девет трупа на мъже и жени. Два или три от тях (само женски) били нарязани с остър нож, направо насечени като разфасовано в кланица месо, а някои части от тях липсвали.
Всичко това довело до някои съмнения по отношение на моралността му.
Той не спести подробностите за касапницата на гемията. Хана дори си помисли, че малко пресилва нещата и то с някакво извратено удоволствие и желание още повече да се унижи. Дори самото място, което беше избрал за изповедта си, допринасяше за увеличаване на мрачния ужас — потискащата самота на околностите на Кобар, където двамата с Хана яздеха. Картата, която тя бе взела, не показваше нищо, беше съвършено бяла, на нея не бяха отбелязани нито релефът, нито реките. Имаше само едно малко градче, съвсем неясно, нещо като мираж в пустиня, осеяна тук-там с няколко аборигенски колиби.
И то защото на Хана много бързо й беше дошло до гуша от мини; беше пожелала да отиде още малко по̀ на запад. Нае два коня от хотел „Шиърлегс“ в Кобар и яздиха около четири часа сред невероятната тишина, която ги обгръщаше. Тогава я обхвана същото чувство както в деня, когато с Тадеуш бяха отишли далеч от брега на потока, в океана от жито и ечемик. Същото чувство за безкрайна шир. Най-накрая тя спря, въпреки че много й се искаше да отиде още малко по-нататък, но не беше много сигурна, че разбира какво става с нея и какво я тегли към неизвестното, „като че ли няма какво друго да правиш“.
И както бяха застанали неподвижни на седлата, с лице към безкрайния хоризонт, Куентин започна да разказва. Защо в цяла Австралия, че и в Нова Зеландия го наричат Маккена Човекоядеца.
— Въпреки че думата е неточна, Хана: ял съм само жени…
„Той наистина е ял хора! Рязал е с ножа си парчета от ръце и крака, може би от кореми — а защо не и гърди? — и ги е ял сурови. Ето защо Дъгал Маккена не иска да си спомня дори името му…“
— Хана?
Тя изпитваше лек страх от него, но най-вече отвращение.
— Хана? Знаете ли, че никой все още не е прекосявал Австралия от изток на запад?
„Какво разправя?“ За нея, която все още си го представяше с доста големи подробности как се тъпче с прясна кървава човешка плът, преходът беше прекалено бърз. Куентин бе слязъл от коня и стоеше с гръб към нея, а дългите му руси коси падаха по раменете. Като че ли гледаше право напред. Тя го наблюдаваше с удивление.
— Да прекосява Австралия? Че защо?
— Нито от изток на запад, нито от север на юг — каза той, сякаш тя изобщо не бе продумвала. — Преди почти трийсет години един ирландец на име Робърт O’Xapa Бърк се опитал. С ципаи от Индия и камили. И умрял. Нямало е да направи впечатление, ако не се беше провалил. Всички останали експедиции също не са успели.
— И вие бихте искали да опитате?
Той кимна:
— Няма да опитам. Ще го направя. Както вие ще забогатеете.
Тя разгледа картата. На около сто мили по-нататък от мястото, където бяха спрели и което се намираше на трийсет мили от Кобар, бе отбелязано течението на някаква река Дарлинг. Но след това…