— Прекрасна е. Обичам я като сестра.
Точно това мислех вече за теб, Лизи. Още тогава.
— Говорете ми за нея. Няма значение какво. Всичко, което ви мине през главата.
Хана разказа как единайсет нощи подред са делили едно легло и са си бъбрили. Как често са избухвали в луд смях. Дори повтори някои думи, казани от малката Лизи.
… И внезапно изпита дълбоко състрадание, но не от реакциите на Куентин по време на нейния разказ (такива нямаше), а от странната и безмерно силна любов, която той изпитваше към малката си сестра. Която никога не бе виждал, освен отдалеч, от разстояние, скришом. На която бе подарил кукла, наречена Франкенщайн, „за спомен от мен“…
Не плачи, Лизи, всичко това е минало, от друго време и от друг живот е… Куентин умря преди трийсет години, а не съм сигурна, че трябваше да ти разказвам за него… Не плачи, Лизи…
Той попита с безразличния си глас:
— Ще се погрижите ли за нея?
— Мъжка дума — каза Хана със свито гърло.
Той яхна коня си, а зелените очи бяха по-примижали от всякога, почти невидими под присвитите клепачи.
— Кога да започна тъпите доставки на растения?
Имаше нещо, което винаги щеше да бъде по-силно от нея — невъзможно беше да спре машинката в главата си. Естествено тя вече бе направила всички изчисления:
— След десети ноември съм готова да направя първите бурканчета с крем.
— Курвенския крем.
— Точно него — потвърди Хана.
Кобар не й остави незабравими спомени. Освен че бе мястото, където сключи договора си с Куентин Маккена — договор, който в нейните очи бележеше началото на приключението. Градът бе разположен в центъра на равнина без дървета; две или три хиляди души живееха в него редом с две дузини доменни пещи; само две неща впечатлиха Хана: конните състезания — първите, които наблюдаваше, — организирани точно пред хотел „Шиърлегс“, който си е най-обикновена странноприемница, и странната клетка от стомана, в която миньорите влизаха и от която в момента на спускането гледаха така, сякаш живи ги погребват. (Дотогава не бе виждала асансьор.)
Върна се в Сидни, като спря на две места. Първо в Батърс, а после в долината на Непиън. Сега Куентин не вървеше с нея, въпреки че продължаваше да я съпровожда. Очевидно бе решил да се държи на разстояние, за да не я компрометира повече или заради вкуса си към самотата. И при двете спирания тя нае кола с кон (всеки път свирепо се пазареше за цената) и обиколи полетата, без изобщо да се заинтересува от златните мини в Батърс.
Когато се озова сред природата, миналото, тъй близките и така далечни почти десет години, изплуваха в спомените й от момента, в който бе проходила, отначало в градината на Реб Натан, после зад къщата, до брега на потока, и бе носила на майка си тонове билки.
Събра със себе си ютени чували и ги натъпка напосоки с каквото откриеше, така че на връщане към гарата едва ги влачеше. Бе взела по малко от всичко, често каквото й падне. Ябълките, ягодите, морковите, царевичните и житните кълнове, краставиците и другите култивирани растения не й създаваха никакви проблеми; в частните градини на къщите и фермите бе намерила множество цветя и по-специално градински чай, зеленика, синчец, латинки, невени и хиляди рози, доказателство за френетичната страст на англосаксонците към градинарството. Нямаше да има трудности и с кравето мляко, бадемите, глухарчетата, боровите шишарки; както и с анасона, магданоза, пореча…
Евкалипти имаше навсякъде, откри дори една липа… Пренесена бе от семейство френски заселници от родната им Нормандия и беше тяхната гордост.
… Обхвана я луд смях, докато се връщаше към Сидни. Като си представи как Куентин Маккена начело на тълпа аборигени, кой от кой по̀ канибали, опустошава австралийската флора. И като си представи как самата тя, грабнала хаванче и чукче, смесва напосоки всичко, което е успяла да намери и така прави няколко крема, които спокойно биха могли да обезобразят сиднейските дами.
Двете монументални фермерки с червендалести лица, седнали близо до нея, я зяпнаха смаяни, когато тя прихна, неспособна да се сдържи: „Ще свършиш на въжето, Хана, за убийство чрез мазане“.
Куентин беше пътувал неотлъчно с нея, закриляйки я отдалеч. Едва когато се показаха сградите На Порт Джаксън, кулата на обсерваторията и вила Холтерман, той престана да я следва.