Не го видя никъде, когато натовариха двата й огромни чувала в един кабриолет.
Бе отсъствала цели единайсет дни. Сега вече наистина можеше да започне.
12.
Сандаловите ковчежета
Строителните работи бяха напреднали с бързина, която я очарова. „Кухнята“ й по-специално беше готова; вярно, че там беше достатъчно да се белосат стените и да се направи отделен вход, който вече бе налице: прилепена към стената права стълба с перило, която излизаше на една съседна уличка. В стената бе избита врата, а до нея имаше втори отвор, където щеше да бъде товароподемникът, който сега инсталираха. Щеше да бъде готов за работа след два дни. А трите помещения на лабораторията бяха вече оборудвани с дълги маси, безброй шкафчета и две от предвидените шест мивки.
Следователно тя можеше да се захване за работа.
Другите помещения също бяха почти привършени. Роби Уотс бе удвоил бригадите си и в момента работеха обикновено по дванайсет часа, шест дни в седмицата. Използвайки — виждал бе да правят така на корабостроителните докове — две бригади, които се сменяха, шотландецът поддържаше денонощно работата на строежа — нощем на светлината на газови лампи или на обикновени факли.
В двора паветата бяха махнати и бе прокаран водопроводът, който щеше да захранва централния фонтан и осемте по-малки водопадчета сред камъните. Алеите бяха очертани с плоски камъни. Вече се виждаше как се пресичат и водят към сводовете. Очертани бяха и масивите, които Дайна бе проектирала; а в прясната пръст, изсипана от гальотите, се мъдреха първите растения джуджета; започваха да се оформят и храстите; общият план се очертаваше и напълно очарова Хана.
На много места по самите сгради изчистваха камъните от старата, воняща на овце мазилка. Същото правеха с аркадите и техните фризове и те изведнъж придобиха учудващо елегантен вид. Няколко стаи, както на приземния етаж, така и на горния, бяха в ръцете на бояджиите. В две-три, където работата беше още по-напреднала, вече ги облицоваха с ламперия и редяха мозайката…
— Роби, това е невероятно! Ще сте свършили много преди двайсети декември!
Той промърмори уморено. Изпитваше ужас от комплиментите и ненавиждаше някой, дори възложител, да наднича над рамото му да гледа какво прави.
Хана се затвори в кухнята си само два часа след като слезе от влака. Тя разположи и сортира върху лакираните в червено маси съдържанието на двете огромни торби, напълнени в Батърс и в долината на Непиън. В следващите трийсет часа изобщо не излезе. Даде признаци на живот само два пъти: когато повика един разсилен и го изпрати при аптекаря баварец със списък, дълъг като поменик; появи се за втори път, когато човекът се завърна, олюлявайки се под товара си, за да поеме нещата, които бе поръчала.
Дайна, която се осмели да й занесе чай и няколко сладки, получи в отговор само нечленоразделни и почти свирепи ръмжения, достойни за мечка от Карпатите, разбудена сред зимния си сън. Сивият поглед мина през нея без да я вижда, като че ли не я разпознаваше. Едва към обяд на 5 ноември самата Колийн Маккена се реши да атакува вратата предпазливо, както човек влиза в бърлогата на гореспоменатата мечка. На таблата, която носеше, имаше яйца с бекон, печено и чай, приготвени по нейна молба от Хариет Уилямс. Завари Хана седнала на пода, направо на плочките в цвят жълта охра, с поли, запретнати до средата на бедрата, разчорлена, стиснала между коленете меден съд. Имаше зловещ вид.
— Пристига фронтовата готвачка — каза Колийн.
— Не съм гладна. Но благодаря все пак.
Огромните очи с цвят на мъгла изведнъж станаха твърди като стомана, в тях се четеше някакъв направо свиреп израз; те сякаш едва сега забелязаха високата ирландка, чието лице изучаваха внимателно.
— Слагали ли сте си поне веднъж крем, какъвто и да е крем на лицето?
— Боже милостиви, не — отвърна Колийн. — Да не съм индианка, та да се цапотя. Само вода и сапун.
Хана злокобно се изсмя с вид на човек, чиито най-лоши предчувствия се сбъдват. На масите бяха наредени поне двайсет и седем различни съда, като се започне от тенджерата за парна баня и се мине през сосиерите, купичките, та чак до обикновените фаянсови чинии, всичките в различна степен изпоцапани със съмнителни петна. А се разбираше, че са двайсет и седем, защото бяха номерирани. Очевидно отбелязваха последователните етапи на изследването. Хана посочи медния съд между коленете си: