След по-малко от четири часа тя отново се появи в двора, осветен като посред бял ден от факлите, където зидари, мазачи и градинари едва не се настъпваха. Отново се затвори в лабораторията си. Прекара още часове и дни в търсене. Първият резултат, който постигна, беше на основата на липа и синчец. Ароматизира сместа с рози и мента, които Дайна бе успяла да й намери; хомогенизира я с помощта на пулп от сурови ябълки и пречистен ланолин. Кремът беше с номер седемдесет и девет.
Хана го изпробва на себе си. Не го махна цели шест часа (Роби се облещи, когато я видя с белезникавата маска) и когато го свали установи, че не само е жива, а на пръв поглед и цяла, съвсем не обезобразена (очаквала бе всичко, дори гнойни пъпки), а след като много внимателно се огледа в едно огледало с гигантската лупа, взета назаем от Джеймс Барнаби Соумс откри, че тенът на кожата й е като че ли по-нежен от обикновено. По-светъл, малко по-блестящ. Въпреки сините кръгове под очите, които се дължаха единствено на изтощението.
Изми се с тоалетна вода собствено производство, приготвена от минерална вода и аптекарски спирт, в който два дена и две нощи бе киснала (прекалено дълго, както по-късно установи) цветове от роза, невен и мащерка, към които добави няколко капки зелен лимон. („Като прибавиш сол и пипер, ще стане истинска салата!“)
Заключението от новия оглед, който направи, бе повече от утешителен: кожата на лицето й беше гладка и мека, обичайната й бледност — подчертана, без да изглежда мъртвешка. „Още сто и петдесет години активни грижи и ще видиш, че ще станеш почти хубава. Въпреки че има още доста път да извървиш, бухал такъв…“
За какво да чака повече?
Започна да произвежда номер седемдесет и девет.
Дайна й доведе три девойчета, взети от някакво сиропиталище. Едно от тях, Маги Макгрегър, беше мълчаливо, но доста умно. Това бяха първите й работнички. И понеже от опит знаеше, че тези неща имат значение, тя нае кола с един кон, която всяка сутрин и вечер в пълна сигурност превозваше девойките от лабораторията до квартал Сейнт Ленард, където беше сиропиталището. Освен това, с вкуса и стремежа си да внимава за всички подробности, тя се погрижи и за мястото, където те ще могат да обядват. Сключи договор с един съседен семеен пансион, благодарение на което получаваше обедната храна на цени на едро, за четири, вместо за шест пени на човек.
Въпросът за опаковките, в които щеше да продава номер седемдесет и девет, й отне малко повече време. Оугълви й предложи бурканчета от мармалад, празни, разбира си, от които имаше голям запас. Но те бяха прекалено големи. И дума не можеше да става да продава крема си на фунт или на кило. Колкото по-малко имаше в бурканчето, толкова по-скъпо щеше да е съдържанието му, и в двата смисъла на думата. В последна сметка се договори с един търговец китаец и купи от него — след само пет часа пазарлък — всичките му миниатюрни гърненца от печена глина, съдържали първоначално тигрова мас, някакво лечебно мазило, правено в Сингапур. След като ги потопиха във вряла вода, в която добавиха спирт, за да се махне остатъчната миризма, след като изтриха китайския им надпис и ги покриха с красиво капаче от моаре, обработено отвътре с парафин и завързано с панделка в наситено червено, те станаха доста елегантни…
… И струваха пет гвинеи едното, цената, на която реши да ги продава, след като изчисли всичко. А бе пресмятала дяволски много, поне сто пъти.
Бе приела, че ще продава двайсет и пет бурканчета крем седмично, веднага щом фабриката заработи с пълна пара, към януари 93-а според нея. Така щеше да е през първите шест месеца, защото после продажбите щяха да се удвоят, ако ли не и да скочат три-четири пъти, с всичките идеи, които тя имаше.
Вписа в графата за дадени суми разходите за работничките (заплата, храна, транспорт, престилки и шапчици с дантелени панделки в наситено червено и черно, с които ще изглеждат като в кокетна униформа)… плюс разходите, наложили се за сравняване на растения, цветя, плодове и други основни съставки, за закупуването и пригаждането на гърненцата, за наема, платен на сестрите Уилямс, разходите по поддръжката на кухнята (лампи, съставки и материали) и своето собствено възнаграждение (великодушно си беше отпуснала по една лира седмично).
… Като събра всичко това, между два пристъпа на бяс и неудържим истеричен смях, откри, че всяко гърненце щеше да й струва повече от четири лири.
А трябваше и да върне на Лотар Хътуил неговите хиляда и петстотин лири с прилична лихва. Той, разбира се, нищо не бе поискал, особено пък лихва — нито изобщо да му ги връща, — но тя държеше единственият заем в живота й да бъде върнат по правилата. Дължимото си беше дължимо и независимо дали получаваше или даваше, тя никога нямаше да отстъпи от тази позиция. А и като изплатеше дълга си към Лотар, вече можеше да разграничи двойствения характер на отношенията им — той й беше дал пари на заем, а тя го беше пожелала за любовник. Тези неща не се смесваха и затова тя искаше да ги раздели колкото се може по-бързо.