Выбрать главу

Ако всяка седмица ритмично постъпваха по двайсет и две лири, за да върне заема с лихвите (тя щеше да му даде хиляда шестстотин и деветдесет лири) щяха да са й нужни седемдесет и шест седмици. Година и половина.

Дълго. Прекалено дълго. Тя нямаше да се почувства свободна, преди да се отърси от това задължение. „Искам да мога да скъсам с него, ако ми се прииска или ако реша да се върна в Европа…“

… Разбира се съществуваше и възможността да продава повече от двайсет и пет гърненца седмично… „Но е възможно да продаваш и по-малко, загубенячке!“ Ако продажбите и производството нараснат, себестойността ще намалее, а печалбите ще се увеличат. Логично… Хана. (Ако Мендел вече беше избягал, ако вече се беше добрал до Австралия и сега я слушаше как умува, щеше да умре от смях.)

Налагаше се да продава и нещо друго. Тоалетна вода например. Реши да започне да я произвежда. Отново се изправи пред проблема за опаковката. Поради липса на изискани флакони, които едва ли щеше да намери в Австралия, й хрумна идея, която много й хареса: да използва плоски шишенца от дърво. Но не от какво да е дърво, а от сандалово, каквото Роби Уотс бе използвал за корнизите на ламперията и от което той твърдеше, че може да направи каквото пожелае. Трябваше да се получат високи правоъгълни флакони, които да се затварят с капачка на винт, също от дърво.

… Оказа се, че сандаловото дърво има свой аромат; той се смеси с мириса на налятата вътре тоалетна вода и като резултат се получи нов продукт, по-хубав от измисления в началото от Хана… И дори различен в зависимост от вида на използваното сандалово дърво: бяло, жълтеникаво или червено.

Озова се с три тоалетни води вместо с една. Реши, разбира се, да ги продава като различни, с цени, вариращи в зависимост от цвета им — една гвинея (една лира и един шилинг) за бялата и две гвинеи за червената. Обзалагаше се, че червената ще се продава по-добре от другите само защото беше по-скъпа, макар съставките й да бяха съвсем същите (добавила бе портокалов цвят, за да я отличи от другите и да успокои съвестта й, която между другото беше доста еластична).

Направи нови изчисления: реши, че би могла да разчита на печалба от шестнайсет лири седмично.

„Плюс двайсет и двете от крема: трийсет и осем. Ще са ми нужни сто години, за да забогатея. Трябва да измисля нещо друго…“

Първата доставка от Куентин Маккена получи в средата на ноември. Огромна: не си бе играл на дребно. Само един Господ знаеше как бе успял да й намери лавандула, някакъв вид лавандула, „вашата курвенска лавандула!“, пишеше й той. Изпрати й освен това водорасли, от които още се стичаше морска вода, и доста други неща, като цветове от арника и еньовче.

Благодарение на което тя се захвана да прави втори крем за лице. Реши, без определени причини, че той ще премахва брънките по лицето — и почти сама започна да вярва в това. За това трето оръжие в арсенала си приготви отвара от арника, градински чай, слез, морков, краставица и прибави, по подобие на майка си, ябълков пулп, мед и масло от сладки бадеми. Това беше препарат номер деветдесет и едно. Както и на предишния, номер седемдесет и девет, не даде име, защото все още не й бе хрумнало някое, което да я задоволява и точно да изразява представата й за изисканост и загадъчна женственост, с лек нюанс на снобизъм.

Шест гвинеи за гърненцата с номер деветдесет и едно. Които отвън щяха да са лакирани в черно, докато наситено червеното, постигнато с голяма мъка от Дайна, беше запазено за номер седемдесет и девет.

… И двайсет и шест лири седмична печалба. „Плюс трийсет и осем, равно на шейсет и четири. Ще съм богата едва след седемдесет и пет години…“

За момент помисли да направи трети крем и четвърта тоалетна вода. Чудеше се какъв вид продукт може да допълни гамата й. Накъде да върви? Нагоре или надолу? Да направи нещо още по-луксозно и още по-скъпо? Или тъкмо обратното, да набута гадните кремове в старите бурканчета от горчица или конфитюр на Оугълви, а тоалетната вода да продава в най-обикновени стъклени шишета, — в краен случай с по една панделка все пак? Вторият вариант щеше да й позволи да се насочи към клиентела, която не прахосва парите си.