— Да, за жалост същия онзи, който трагично загина в Майерлинг. Аз бегло познавах бедното момче, но Мария ми беше приятелка от детинство. Каква трагедия. Още ги оплаквам, вече три години, извинете ме за това съвсем оправдано вълнение, това са много мъчителни спомени…
… Разказа им, че е на двайсет и седем години — „Не ми личат, нали? Не се чудете, от кремовете ми е!“ — и че притежава тайната формула на една циганска кралица, дошла да умре в замъка на родителите й:
— Ще повярвате ли, изглеждаше на трийсет — трийсет и пет години, а беше поне на седемдесет и пет или осемдесет и беше виждала Наполеон Бонапарт…
… Дали кремовете й могат да подмладяват жените? Засмя се кокетливо.
— Е, не могат да ги върнат в детството. Но да ги подмладят десет-петнайсет години, сигурно.
Разведе ги из кухнята си, представи им „своите малки чираци“ в лицето на три-четири лъжливи работнички, миловидни като сърчица и очарователни с дантелените си якички, нарочно облечени в престилки в наситено червено и черно. (В края на краищата хроникьорите също бяха мъже; а и винаги можеше да изгони малките и да ги замести с не тъй пленителната Маги, когато се появят клиенти.)
За завършек и съвършено под секрет — напълно убедена, че ще го нарушат едва излезли оттам — тя им съобщи, че петдесет изключително луксозни ковчежета с мостра от всички кремове и тоалетни води са изпратени като подарък…
… на петдесетте най-елегантни жени в Сидни, определени след дълги проучвания.
Хроникьорите си тръгнаха омаяни, изгарящи от нетърпение да съобщят новината.
— Какво ще стане според вас, Колийн?
— Вие наистина ще изпратите дванайсет ковчежета. Но само дванайсет. Онези, които не получат, ще изтормозят бедните си мъже да им купят по едно, само и само да докажат на приятелките си, че са в несъществуващия списък на петдесетте. Хана?
— Да, Колийн, скъпа?
— Дяволът е влязъл в главата ви.
— Благодаря, Колийн.
… И ти беше в кухнята ми този ден, Лизи, помниш ли? Беше първото ти посещение в моята лаборатория, където мечтаеше да дойдеш. Ти се смееше ли, смееше!
За три дни продаде останалите трийсет и осем ковчежета. По сто гвинеи едното. Щеше да продаде сто пъти повече може би, но съзнателно беше ограничила производството си, тъй като искаше преди всичко да насочи бъдещите си клиентки към кремовете и тоалетните води на парче, чиято производствена цена за щастие беше по-ниска.
Не остана разочарована — за десет дни се продадоха трийсет и девет гърненца и седемдесет и девет флакона…, а козметичният й салон още не беше отворен!
Отново направи изчисления: след като бе платила на дърводелеца, от ковчежетата бе спечелила петдесет и три лири.
Плюс шейсет и седем лири и единайсет шилинга от продажбите на дребно или това правеше общо сто и двайсет лири и единайсет шилинга. За десет дни. Дванайсет лири месечно. „Това ще ти донесе приблизително четири хиляди лири годишно. Още си адски далече…“
Докато чакаше да забогатее, рекламата около историята с ковчежетата я направи известна в целия град. Имаше и неопровержимо доказателство за това — всеки ден луксозни карети се редяха пред голямата порта в наситено червено с черна рамка, която по заповед на Хана все така скриваше от погледите двора градина. Освен това тлъстите лъжи за ерцхерцога бяха накарали всички салони да потръпнат; едва чакаха отварянето, за да се втурнат да я разпитват, нея, свидетелката на тази императорска трагедия. „Каква страхотна лъжкиня си, Хана! Обаче имаш ли избор да постъпиш другояче? Няма да седиш двайсет години в Австралия, я! Остаряваш вече, почти на осемнайсет си, Тадеуш няма да те чака половин век. Нито Мендел, в случай че не избяга…“
12 декември 92-а. Австралийското лято навлизаше в разгара си. Тя вече бе получила две писма от Лотар Хътуил. И двете бяха без подпис, написани с друг почерк, несъмнено този на Гън, по заповед на господаря му и имаха едно и също кратко съдържание на английски, докато те предпочитаха да говорят помежду си на немски или френски: Непременно трябва да Ви видя.