На два пъти вече бе отклонявала поканата, правейки се, че не забелязва мълчаливото подканване на Мика Червенокосия. Третия път, на 12 декември, прецени, че може да си позволи малка пауза след този период на наистина неистова работа, продължила без прекъсване седмици наред, и като реши, че има нужда от кратка почивка преди официалното откриване на салона си, тя издебна момента да остане сама и се настани в каляската, която я очакваше в началото на една улица…
13.
Аз съм еквилибристка
— Уморена?
— Да.
Тя лежеше със затворени очи. Къщата на художника, в черно и бяло, се издигаше на няколко метра зад нея. Виждаше се само покривът й, останалата част бе скрита от скалите, между които се виеше тясна пътечка. В тази посока хоризонтът бе закрит, докато срещу Хана беше само Тихият океан, синьо-черен, на места като индиго, изпъстрен с белите платна на лодките, излезли от Ботъни Бей.
Лежеше на нещо като странен, безумен мостик, който се издаваше от скалата и висеше на сто и двайсет стъпки над океана — почти четирийсет метра. Не можеше да види между редуващите се широки черни и бели дъски празнотата, ала я усещаше физически. „Точен пример за живота ми в Австралия, аз съм еквилибристка.“
… Усещаше я физически и това й доставяше удоволствие. Без точно да разбира защо и как човек може да се наслаждава, че виси така опасно във въздуха. Вярно, че й беше добре; чувстваше по кожата си приятната топлина на слънчевите лъчи, чието очарование откри през този ден. Беше си съблякла дрехите по молба на Лотар, на чието бедро сега бе положила глава.
— Страх ли те е от високото, Хана?
— Не.
Дори нямаше парапет, нито от едната, нито от другата страна. Безумната конструкция висеше във въздуха и след пет-шест метра просто свършваше. Те бяха пристъпили само две-три крачки по нея. Достатъчно, за да подминат сигурността на скалата, но не повече. Тя попита:
— Кой е построил това нещо?
— Художникът.
— Той е луд.
— Съвсем.
— Аз обичам лудите. Ще го видя ли някой ден?
— Той би искал да те нарисува.
— Защо не?
— Гола.
— Защо не?
Предишната вечер, когато слезе от каляската, къщата беше пуста, макар вътре да беше сервирана вечеря за двама. Видя как Мика Гън си тръгва и докато чакаше, разгледа стаите по-внимателно от първия път. На етажа, до стаите, откри ателие, претъпкано с платна, подредени едно до друго и покрити с плат заради праха. Всичките с цапаници, подобни на изложените долу. В този период от живота си Хана нямаше никакви познания по живопис. Ако знаеше името на Леонардо да Винчи, то беше заради Джокондата, чието име случайно бе научила от една книга. И това на барон Грос, автор на едно платно, изобразяващо битка на Наполеон — защото се беше учудила, че един барон може да рисува. Беше махнала плата и беше разгледала картините една по една. Подписите, често трудни за разчитане („тия типове не могат да си напишат дори името като хората“), нищо не й говореха: Сезан, Дега. Мане, Реноар… „Като че ли са французи. Този Писаро би трябвало да е италианец или испанец… А Ван Бог или Ван Гог, холандец като всички Ван Еди-кой си…“
Фактът, че е сама в притихналата къща, чувството, че извършва почти насилие, ровейки се в тайните на собственика, а може би и последователното изникване на творбите в светлия кръг на газовата лампа, която носеше, вероятно оказаха влияние, защото в нея се надигна някаква възбуда. Почти внезапен и любовен екстаз. Особено пред една картина на Ван Гог със слънчогледи в поле, обжарено от слънцето, с толкова ярка, почти бяла сияйна светлина. Преживя отново собственото си вълнение от определени лета, в околностите на щетъла. „Чудно красиво е, Хана…“ Непреходната й страст към живописта се роди в този миг…
— Как така в цялата къща няма нито една картина от твоя художник?
— Изгаря ги след като ги нарисува.
Тя отвори очи и ги ококори смаяна: прави ли се такова нещо?
— Според него — обясни Лотар — творбите му нищо не струват. Живял е десет години във Франция и донесе целия този куп платна от тамошните му приятели художници. Оттогава се опитва да ги имитира.
— Богат ли е?
— Много.
… Предишната вечер Лотар беше дошъл много късно. Извини й се хиляди пъти за закъснението. Бил задържан на делова среща — което беше и мотивът за новото му пътуване до Сидни. Вечеряха заедно. За първи път в живота си тя вкуси вино, и то шампанско, което решително беше много хубаво. Изпита леко замайване. Сетне двамата с Лотар дълго се любиха с все същия изключителен завършек. Ако ли не и по-силен…