Той завъртя отрицателно глава.
— Аз съм гладна — рече тя. Отиде в кухненския ъгъл и си приготви лека закуска от студено месо, шунка, сурова сланина, солено масло, салата, всичкото това набутано както дойде между две филии от този гаден английски хляб, който ненавиждаше.
— Гладна съм като звяр.
— Виждам.
Той най-сетне обърна глава и тя усети, че е готов да говори. Въпреки че беше с пълна уста, каза:
— Мълчи.
— Има решение.
„Наистина не си се излъгала, Хана…“
— Има едно решение, което ще оправи всичко — изрече той с глух глас.
— Не това.
— Обичам те.
Най-странното беше, че тя наистина изпитваше глад, би изяла цял вол. Захапа огромния сандвич с хищен апетит и малките й остри, много бели зъби разсякоха месото и сланината като сатърчета, изрязвайки идеални полумесеци. Изпитваше досада, дори раздразнение от Лотар Хътуил: защо е нужно да я намесва в проблемите си с Елоиза? Ако не понася вече жена си, просто да я напусне; да забрави за парите й, да се оправя сам. И малкото нежност, която Хана изпитваше към този мъж, започна да изчезва…
„Друг урок, който трябваше да запомниш, Хана: изобщо не е необходимо да обичаш някого, за да се любиш с него. Може би дори тъкмо обратното, ако прекалено обичаш, възможно е удоволствието да бъде по-малко, във всеки случай различно. Това обяснява защо с Тадеуш, в стаята в квартал Прага…“
— Обичам те и не мога повече без теб, Хана.
С палец и показалец тя много внимателно откъсна кожичката на сланината и я остави в края на чинията.
— Това не е причина да убиеш някого, Лотар.
Тя се разхождаше из огромната стая.
— Няма да я убия аз — каза той зад нея.
— Ясно: Мика Гън.
— Той вече е убивал. Поне два пъти. Аз единствен в Австралия знам за това. Случило се е в Лондон и полицията все още го търси, но под друго име. Той ще убие Елоиза, ако му кажа да го направи, нищо не може да ми откаже. Освен това я мрази. А аз ще бъда на пътешествие, когато това ще се случи.
Тя се извърна и го изгледа. Колкото и да бе очаквала подобно предложение, такова спокойствие в замислянето на едно убийство я смая. „Пак добре, че се облякох, защото не е много подходящо да разговаряш за тези неща гола като червей. В каква мръсна ситуация се забърках отново?“
— Мен няма да ме закачат, Хана — продължи той. — С Мика Гън всичко е уредено: той знае, че може да бъде разпознат всеки момент; ще му дам хиляда лири и ще замине за Америка. А после ще мога да се оженя за теб.
— Нищо по-лесно, наистина — рече тя саркастично. — След което заживяваме в разкош с парите на Елоиза. Направо сме затънали в тъпотии.
Седна в противоположния край на стаята, на цели петнайсет метра от него. Беше почти обяд и разбира се — неделя. Машинката в главата й работеше с пълна пара.
— Първо на първо, Лотар, аз никога няма да се омъжа за теб. Никога. Дори ако беше вдовец поради най-естествена смърт и притежаваше всичките пари на Великия Могол. Ако някой ден трябва да се омъжа за някого, ще си го избера сама. Всъщност аз вече съм избрала и нямам намерение да си променям мнението.
В нея започна да се надига някаква свирепа веселост. Цялата тази история беше не само посредствена, но и смешна.
— Второ, Лотар Хътуил: ще напиша едно или две писма и ще ги оставя у доверени хора. В тях ще разкажа как си ми предложил да убиеш жена си, с Мика или без него, за да се ожениш после за мен. Каквото и да се случи с Елоиза… дали ще падне от коня си, ще се задави с парче вестфалска шунка или ще се самоубие, писмата ще се озоват в полицията. Ще кажа освен това, че съм се опитала да те вразумя и че всъщност съм мислела, че ми разказваш всичко това на шега. Всъщност то си беше една игра и нищо друго.
Той я гледаше с обичайното си спокойствие, след като току-що бе разкрил каква жестокост прикрива с него. Дългите му и красиви ръце бяха както винаги отпуснати. И опасни в крайна сметка. Сигурно от доста отдавна планираше да убие жена си, въпреки че вероятно не бе способен да го направи сам.
— И ще ти върна твоите хиляда и петстотин лири. Хиляда шестстотин и деветдесет с лихвите.
„Освен ако не ми е дал парите просто за да ме злепостави. Способен е на това. Така си мисли, чудовището!“
— Няма смисъл, Хана. Особено пък лихвите.
— Ще ти ги върна до последната лира.
Пъхна ръка в деколтето си и измъкна една пачка.
— Сто и двайсет лири. Дължим остатък: хиляда петстотин и шейсет.