Понеже той не помръдна, тя остави парите на масичката пред себе си.
— Мисля, че ще ги върна много бързо. Въпрос на няколко месеца.
Той не продума, потънал в същото спокойствие, което все пак леко разтревожи Хана. „С тази история за писмата ти проваляш всичките му проекти за убийство. С твоето съучастничество или без него. Осъждаш го да търпи Елоиза до края на дните си, а това той може просто да не понесе… И да му дойде на ум да те удуши… Проговори много рано. За да го заплашиш, трябваше да изчакаш да сте някъде другаде, а не двамата сами в тази отдалечена къща. Сгреши, глупачке!“
Размърда се и се отправи към стълбата. Качи се горе. Косите й бяха почти сухи, среса ги, като си налагаше да не бърза — преди всичко да не бърза!
… В един момент, благодарение на огледалото, го откри точно зад себе си, гледаше я със смущаваща втренченост.
— Искаш да се разделим ли, Хана?
— Не, разбира се. Що за мисъл!
Издържа погледа и му се усмихна. Той пак попита:
— Значи пак ще се видим?
Тя се обърна и го целуна, погали бузата му:
— Но не с посредничеството на Мика Гън. Скоро ще имам достатъчно пари да си купя собствен впряг. (Наблюдаваше ръцете му.) Ти си най-великолепният любовник, за когото мога да мечтая, а как да се лиша от теб?
Продължаваше да го целува, фарисейски се усмихваше, увиснала на врата му. Учуди се на удоволствието, което изпитваше от тези милувки, след като така твърдо бе решена да не го вижда повече. „Все пак е странно, че няма връзка между физическото удоволствие и любовта, а аз мислех, че е обратното…“ Мина цяла минута. По начина, по който започна да отвръща на целувките й, разбра, че най-сетне се е успокоил.
Опасността бе преминала.
Тя се отдръпна.
— Питам се къде ли съм дянала ботинките си. Бяхме толкова нетърпеливи снощи…
Той се усмихна някак неохотно. Тя пое риска да го загърби, запълзя по пода и си взе ботинките, захвърлени предишната вечер чак в другия край на стаята. Обу се. Когато най-сетне вдигна глава, откри, че той пак така безшумно е излязъл. Грабна наметката и торбичката си и слезе. Не го завари в огромната стая на приземния етаж. Най-накрая го зърна в края на стълбите, издълбани в скалата, които водеха до мостчето. Той дори пристъпи по дъските и сега друга тревога обхвана Хана: само това липсваше, да вземе да се хвърли. Как може човек да е толкова възрастен и в същото време така неразумен?
— Тръгвам си, Лотар. Имам много работа…
В първия миг не получи отговор. Той беше по средата на дъските и продължаваше напред. Все пак каза:
— Мика ще те изпрати.
— Иска ми се малко да повървя. В Полша ходех много…
„Ще скочи, старият му глупак!“ Вече отвори уста да извика. Но той спря на последната дъска, както тя беше направила преди това и за свое най-голямо облекчение го видя как сяда с крака, увиснали над бездната. После се излегна по гръб, закри лице със свитите си ръце. „Няма да скочи. Инак досега щеше да го е направил, просто за да ме накаже. Какъв слаб характер!“ (Учуди се на тази логика, която обаче й се струваше необорима.)
Излезе от къщата. Мика Гън беше изчезнал. Всъщност мястото беше страшно пусто. Мостчето не се виждаше от пътя, който следваше стръмния бряг.
… Освен от едно място и то благодарение на една скална издатина, малко по-висока от другите. Отиде дотам и на двеста метра от нея зърна безумния понтон, увиснал абсурдно над хилядите и хиляди километри на океана и Лотар Хътуил, все така легнал по гръб без да мърда.
Половин час по-късно една група, прибираща се от пикник с две коли я качи и откара в Сидни.
Преди да се заеме отново със сметките си, тя написа писмо до Куентин Маккена (не знаеше къде точно да го намери, но Джеймс Соумс, старият ботаник, й бе казал, че той от време на време се отбива при него). Разказа му всичко, като от предпазливост сложи само инициали. Написа и подчерта: Най-много ме тревожи Червенокосия. Той щеше да разбере, тя вече му беше говорила за Хътуилови, докато пътуваха с влака.
Откриването на комплекса, в който бе обмислила всяка подробност, стана на 14 декември — шест дни преди определената дата, въпреки че сроковете, дадени на Роби Уотс, бяха много кратки.
Пълен триумф. Тя почти не се учуди: една добра идея и много упоритост не можеха да не донесат успех; откакто се бе върнала от Кобар и от експедицията си на запад, с изключение на съботната нощ и неделната сутрин, прекарани в къщата на Ботъни Бей, тя бе посвещавала на начинанието си по двайсет часа дневно, седем дни от седмицата. Четирийсет и шест дни подред.