— Хана, тук ли си?
Тишина. Хана понечи да стане, почти решена да отвори вратата. Ръката на Куентин се протегна и я спря. „Не се обаждайте“, казваха зелените очи. Секундите течаха в мълчание. Чу се шум от стъпки надолу по стълбата, сетне от кола, която потегли.
— По-скоро щях да ви цапардосам — каза Куентин.
— Трябваше да я видите и най-вече да й говорите.
Нямаше никаква вероятност да приеме, но аз опитах, Лизи, направих каквото можах…
Той дори не си даде труд да отговори и започна отново да се храни, поглъщайки с пълно безразличие бърканицата, която му бе поднесла. Все още не й бе казал и дума за писмото, което му беше написала за Лотар Хътуил и Мика Гън. Сега, като го гледаше, се упрекна, че се е обърнала към него. Какво, по дяволите, би могъл да направи той? „Трябва все пак да се откажеш от навика си да търсиш Менделовци навсякъде, за да решават проблемите, които сама си създаваш. Всъщност, възможно е той да не е отишъл у Соумс и изобщо да не го е прочел. Толкова по-добре или толкова по-зле.“
Каза, че ще излезе за час-два. На следващия ден смяташе да изпрати някого или сама да отиде при Соумс да си вземе писмото. Излезе, отиде в лабораторията си и остана там доста време без особени причини. Мястото очевидно беше пусто — дори сестрите Уилямс ги нямаше — и по улиците не се мяркаше жив човек.
Когато се върна, завари го заспал отново, с пръст, мушнат между страниците на единствената книга, която тя имаше на английски: „Панаир на суетата“ от Такъри. Най-много да беше прочел три страници. Тя придърпа стола до масата и започна да съставя искания списък с растенията, от които наистина имаше нужда, като посочваше точните количества. След това, за да има с какво да се занимава въпреки дълбокото си отвращение към този род занимания, тя закърпи доколкото можа с парчета от старата си престилка дупките по ризата. Имаше само черен и червен конец. Резултатът от работата й с иглата беше плачевен, както и бе очаквала…
Следобедът мина в тази странна атмосфера. Най-накрая тя захвана отново да чете, първо Лермонтов, после Лихтенберг на немски, като с отслабването на светлината се доближаваше до прозореца и на всеки осем-десет страници хвърляше едно око към Куентин Маккена; забеляза играта на сенките, които завладяваха лицето му и впечатляващата твърдост на дългите му мускули, опънати като въжета под измършавялата плът.
— Обещахте ми нещо за Лизи.
Не го беше усетила да се събужда. Не можеше да каже от колко време я наблюдава.
— Ще го удържа.
Той кимна.
— Чай?
Движение с глава: не. Тя остави книгата си и попита:
— Вие наистина ли смятате да прекосите Австралия пеша?
— Имате ли карта?
Имаше. През следващия час той й обясняваше откъде и как ще мине. Планът му е от шест години, начертал го е още докато е бил в затвора, заради касапницата на гемията. Отначало бил решил да използва от онези камили, дето едно време ги докарали от Азорските острови. Но в крайна сметка ще тръгне пеш. Сам, няма да вземе със себе си дори двамата или трима приятели аборигени, от които се е научил как да оцелее в пустинята. Ще се подготвя колкото е нужно, двайсет, трийсет, четирийсет месеца; а ако се наложи, и повече.
Единственият прозорец в стаята на Хана гледаше на югозапад; виждаше се как слънцето залязва и започва да пламти.
— Помолих ви за по-точен списък.
— Готов е.
— Ще продължите да бъдете снабдявана. С мен или без мен в другия край на веригата. Взел съм мерки: един тип на име Кланси ще се заеме с изпращането. Просто ще трябва да му давате по една лира на седмица, в краен случай трийсет шилинга, не повече…
… И когато Кланси влезе във връзка с нея, тя ще разбере, че Куентин е предприел или всеки момент ще предприеме дългия си поход.
Мълчаха. Той се беше надигнал и беше седнал в леглото, с гръб към светлината и тя едва виждаше очите му. Досещаше се какво става в главата му. „А и ти желаеш същото.“
— Съгласна съм — каза тя.
— Толкова ли сте сигурна, че знаете какво щях да ви помоля?
— Мисля, че да.
— От съжаление.
— Досега не се самосъжалявахте. Не започвайте, ако обичате.
Той кимна:
— На това му се казва да ти затворят устата. Твърда като камък, а?
— Да.
— Оплаквам мъжа, когото сте решили да обичате, онзи поляк.