— Това изобщо не е ваша работа.
— Ясно. Нищо не съм казал.
— Сега?
— Моля ви, да.
Тя съблече халата и нощницата си и застана срещу него права, огряна от залязващото слънце, което осветяваше само нея.
— Можете ли да разпуснете косите си?
Тя се подчини.
— Завъртете се леко около себе си.
Тя отново се подчини.
… Легна до него при друг един знак, който той направи. Не я докосна, макар че лявата му ръка бе само на сантиметър от ханша й. Минути тишина и пълна неподвижност, докато и последните слънчеви лъчи се стопиха. Едва тогава той стана и отиде да се облече. Когато пак се появи, беше готов да потегли.
— Две неща — каза той. — Първо за Хътуилови: върнали са се в Мелбърн. Успях да говоря с един от слугите в Гундагаи: права сте, че не е способен сам да убие жена си. Освен това научих, че се готвят да заминат за Европа, където ще останат най-малко една година. Елоиза никога не е разпитвала за вас, тя дори не знае истинското ви име и изобщо не й пука. Вие не я интересувате. Излъгал ви е и вие правилно сте преценили.
— А второто?
— Гън. Мъртъв е.
— С него ли се бихте?
— Не се занимавайте с това. Без Гън вашият Хътуил е безпомощен и това е най-важното. Как се казваше онзи тип, дето е в Сибир?
— Визокер. Мендел Визокер.
— Ако някой ден дойде в Австралия, ще ми бъде интересно да се запозная с него. Кланси ще знае къде да ме намери. Хана?
— Зная — каза тя. — Лизи.
— Нищо друго.
Той се приближи до леглото, наведе се и я целуна леко по устните.
— Благодаря.
След като той си тръгна, към десет часа вечерта, тя написа четвъртото си писмо до Мендел:
… Успях, Мендел, скоро ще имам повече пари, отколкото когато дойдох. Скоро ще бъда почти богата. Не съм толкова щастлива, колкото очаквах да бъда. Вярно е, че това е първата крачка. Идеята ми за ковчежетата, за която ви разказах последния или предпоследния път, даде наистина удивителен резултат и надмина надеждите ми. Истинско удовлетворение е да видиш как се реализира план, за който си мечтал. Дори е малко опияняващо (но не за дълго, бъдете спокоен), когато хората постъпват точно както си предположил, че ще направят. Особено когато си висок колкото стол, момиче си и още нямаш осемнайсет години. Можете да си се смеете! Но Сополаната е доста доволна от себе си в последна сметка…
Тук малко се поколеба, защото не знаеше дали трябва да му разкаже случая с Хътуил. Не, това щеше да го разтревожи и да увеличи неприятностите, които сигурно имаше в Сибир.
Задоволи се да спомене имената на Куентин и Кланси, без други подробности, и написа на Мендел, че като дойде в Австралия, ще го запознае с Куентин — който не ми е любовник, не си въобразявайте!
Отново се върна на темата за богатството си и написа, че ще са й нужни още няколко месеца, за да укрепи начинанието. След което ще се захване с втория, по-амбициозен етап.
С две думи всичко върви много добре, Мендел! Целувам ви много силно.
Все едно, той никога няма да прочете писмата й, помисли си тя. Със същия успех би могла да пише на Господ, защото и от него отговор не чака!
Триста трийсет и девет лири печалба от деня след Коледа до последния ден на 92-а.
Отново сама в този последен ден, в последната нощ. Отново отклони поканите на Маккена, на Оугълви, на сестрите Уилямс, на Маги Макгрегър, на братята Ръдж, всичките огорчени от мисълта, че би могла и би искала да бъде сама при настъпването на Новата година. Колийн за малко да я разколебае да промени решението си: напредването на болестта се изписваше все по-ясно по лицето на едрата ирландка…
Само двеста и девет лири през първата седмица на 1893 година.
Беше очаквала този спад. Рекордните печалби в дните преди Коледа и Нова година се дължаха единствено на празниците. Нормално беше приходите да намалеят. Освен това с темпа, с който бяха тръгнали нещата, почти всички дами в Сидни сега вероятно имаха поне по един от нейните кремове. Да не говорим за тоалетните води, които се продаваха още по-добре. В известен смисъл Хана бе наситила пазара. „Добре че използвах миниатюрни гърненца, рано или късно ще са принудени пак да си купят…“
Но все пак беше малко дразнещо.
Единственият успокояващ факт в тази кампания бе успехът, пожънат от салона за чай. След като преодоляха стеснителността си от първите дни, която направо ги парализираше, сестрите Уилямс чудесно свикнаха с новото си положение на директорки домакини, чиято почтеност беше над всяко съмнение. Естествено, изпаднаха в нов пристъп на паника, когато Хана им съобщи цените, които трябваше да искат (от десет до трийсет пъти по-високи от действителните) за разните кифлички, за питите с малини, за сладкишите със стафиди, за кейковете, за баничките с равен, за пастите с кокосов орех (с глазура), дори и за пудинга „Виктория“ и за седемдесет и единия видове чай, предлагани в менюто… Но се бяха подчинили на изискванията й.