В моментите, когато мислеше за тези неща, я обземаше почти пълно отчаяние. Почти. Нямаше съмнение обаче относно пътя, който трябваше да следва — той й беше все така пределно ясен: да натрупа състояние, да се върне в Европа, да намери Тадеуш, да се омъжи за него, да го направи щастлив — междувременно и тя да бъде щастлива с него — да живее с него, докато смъртта ги отнесе, и то заедно, когато ще са много стари, в някоя пролетна утрин (или през есента, това беше едно от редките неща, за които все още нямаше точна идея).
Всъщност всичко беше толкова просто.
„Ти си луда.“
— Не мисля, че ще посрещна следващата Коледа — каза спокойно Колийн, сякаш съобщаваше, че утре ще вали.
— Не е вярно. Не се умира така лесно, освен ако човек се предаде.
— Каква удивителна личност сте, Хана. Вие наистина мислите, че да се живее, е единствено въпрос на воля, нали?
— Да. Във всички случаи си струва да се опита. Имаме една-единствена възможност, затова трябва да я използваме максимално.
Не вярвала в рая, каза Хана. Нито в ада или в някакъв задгробен живот. Вече знаела, че ще умре в дълбока старост, когато ще се чувства поуморена. След един век.
После млъкна, защото Колийн кашляше, обхваната от нов пристъп (обаче не храчеше кръв, което доста объркваше лекарите). Замълча и защото виждаше, че отсъствието на каквото и да е религиозно чувство у нея дълбоко натъжава ирландката.
Двете бяха в лявото крило на вътрешния двор, на първия етаж срещу помещенията, приютяващи салона и лабораторията. Тези помещения също бяха подновени от работниците на Уотс; белосани, те вече не излъчваха убийствената миризма на овча вълна, но в тях не беше направено още нищо, стояха необитаеми. Хана смяташе да ги пригоди за собствени нужди, когато станеше малко по-богата. Тук щеше да е бъдещата й стая, а до нея й банята; там щеше да е кабинетът й, а след него библиотеката; по-нататък щеше да има още един малък апартамент, много красиво подреден…
— За Лизи — тихо каза Колийн.
— Мразя да ви слушам като говорите така, още не сте умряла.
— Куентин ми предаде разговора си с вас за Лизи. Неговата молба към вас е и моя, Хана. Говорих на Дъгал, той вече е почти съгласен, а също и Род. Значи всичко е уредено, остава вашето съгласие.
Отдолу, от градината, до тях достигаше кудкудякащото дърдорене на сиднейските дами, примесено с ромоленето на свежата вода. — Ето така те осинових, Лизи. Беше съвсем просто и направо неизбежно. Почти както се прибира куче без господар… Спри да лаеш, ако обичаш: ние сме две възрастни дами, които пият чай в „Риц“, шейсет години по-късно; от нас се очаква да сме сериозни…
Хиляда осемстотин и петнайсет паунда. На 15 януари, в съответствие с договора, сключен с Лотар Хътуил (който тя всъщност му бе наложила, защото той изобщо не се интересуваше от парите), тя лично занесе и предаде сумата от осемстотин и осемдесет лири на един банкер на име Едуард Ръдстън Грийвс. Прибавени към сто и двайсетте, които вече бе върнала, възстановената сума възлизаше на хиляда. Оставаха шестстотин и осемдесет. Щеше да се освободи окончателно от дълга си към средата на февруари: инстинктът й подсказваше, че това няма да е много добре за финансите й; влияеха също вечерните уроци, които продължаваше да взима, сега по банково дело. Дразнеше се от ограничаването на печалбите от козметичните продукти; съзнаваше, че е стигнала до определено стъпало, което щеше да й бъде трудно да преодолее. Без постоянно нарастващите печалби от салона за чай и сладкишите, кривата на приходите щеше да е равна или направо низходяща. Единственото решение беше да се инвестира другаде. Реши да раздели печалбите си на две части. Едната (една трета, тоест шейсет и осем лири), щеше да отделя, за да може да върне дълга си за десет седмици; другата беше предназначена за нови начинания.
Е. Р. Грийвс беше около четирийсет и пет годишен и заемаше важен пост в Австралийската банка. Той или притежаваше умението да се прикрива съвършено, или не знаеше нищо за връзката на Хана с Лотар Хътуил, защото изглеждаше предупреден единствено да влага в тайна сметка парите на своя приятел и клиент, без да е осведомен за размера на вноските.
— Аз или някой друг ще идва да ви носи по шейсет и осем лири всяка седмица. Десет седмици поред. Или по-скоро не, дойде ми на ум нещо друго, а вие ще ми кажете дали идеята е добра: ще открия сметка при вас, вие ще ми давате лихва от десет процента — това е минимумът, мисля — и от тази сметка всяка седмица ще теглите шейсет и осем лири и ще ги внасяте в сметката на вашия клиент. Всъщност мисля, че бих предпочела дванайсет процента. Можете да откажете. Има и други банки. Още по онова време вече не обичах банкерите.