— Вярно е. Уплаши се. Само на десет години и половина е.
— Не му ли се сърдиш?
— Не.
Каза го без ни най-малко колебание.
— Ако не беше той, брат ти Яша щеше да е жив.
Този път отговор нямаше. Навлязоха в щетъла.
— Той ми е приятел — промълви Хана с глух глас. — Мой приятел.
В щетъла имаше около триста-четиристотин къщи и синагога, заобиколена от дома на равина, от ритуалното езеро със скамейки и училището. В края му, недалеч от кръстопътя, по пътя за Люблин, имаше и странноприемница, където управниците бяха поставили статуя на Девата. Там отсядаха пътниците християни. Най-обикновен щетъл, подобен на хиляди други. Не повече от хиляда — хиляда и двеста жители, поне до „майските закони“. Провъзгласени от царя, законите от май 1882 г. бяха прогонили стотици хиляди евреи от почти всичките им селища в източната част, предизвиквайки масово преселение, което не бе подминало и щетъла на Хана.
Погромът бе ударил в свръхнаселено място.
Хана и Мендел влязоха в него тъкмо когато пожарът току-що бе овладян. Брускът потропваше по главната улица, естествено непавирана. Всички жители бяха на тази улица; щураха се насам-натам сред дима и прахта, сред монотонните ритми на молитвите и заклинанията и сред пепелта, носеща се в нажежения въздух. Водата, разплискана от кофите, които си подаваха във верига, все още не се бе превърнала в кал. Брускът преминаваше сред всичко това в странна самота, сякаш беше невидим, а двамата му пътници седяха еднакво изопнати и безучастни. Мендел преброи шейсет или може би осемдесет опожарени къщи и обори. Като стигнаха до пазарния площад, той видя дузина проснати тела, най-вече на мъже, които вероятно бяха измъкнати от горящите домове, преди те да се срутят. Насочи конете към тях „Защо съм чужд на тази трагедия?“, питаше се той. Би трябвало да изпитва гняв и горест при вида на това отчаяние. А той не усещаше друго, освен недоумение и почуда пред пълното спокойствие на момиченцето, седнало до него.
Впрягът стигна на три крачки от наредените трупове и спря.
— Баща ти сред тях ли е?
— Не.
Мендел отново подкара конете, премина за втори път улицата по цялата й дължина, като отново пресече олелията със същото странно усещане, че никой не го вижда.
— Надясно — каза Хана.
— Идвал съм вече.
Разпозна пътя, ограден от двете страни с глог. Поемайки по него, изпита жестокото чувство, че зад тях се е захлопнала някаква врата. Вайканията, виковете, щуранията на щетъла бяха надвити от тишината, която потопи двамата в друг свят. Мендел бе виждал Реб Натан всичко на всичко пет пъти. Всяка от тези срещи той бе запомнил — такива хора не се забравят. Разликата във възрастта им бе малка — шест или седем години — затова пък допирните точки, от които да се породи приятелство, бяха много, и още от първите минути това им се беше сторило неизбежно и естествено. Общи между тях бяха чувството, че принадлежат на обречен свят, прозорливото отчаяние, увереността, че би трябвало да съществува нещо друго, което трябва да открият, но все още не са го направили. Различаваха се неминуемо — Мендел беше по-екзалтиран, по-необуздан, изпитваше по-голяма потребност да действа, докато Натан умееше да мисли по-абстрактно и с повече въображение. „Познавах баща ти“, беше казал Визокер на Хана. Беше вярно, много по-вярно, отколкото безсилните думи можеха да го изразят. „И ако наистина е мъртъв…“
— Конят — извика Хана. — Конят на татко.
Тя се наведе напред със съвсем вцепенено лице. Брускът беше на не повече от десет завъртания на колелетата от къщата. Малка, но от камък, тя имаше два комина и истински стъкла на прозорците вместо опънат говежди мехур, както беше в повечето други къщи на щетъла.
— По седлото има кръв.
— Може би само е ранен — отбеляза Мендел Визокер.
Той скочи на земята, взе момиченцето и понечи да го внесе в къщата. Но тя се освободи с неустоима любезност. Един път в Данциг, при предпоследната им среща (Мендел точно беше излязъл от затвора) двамата с Натан бяха разговаряли цяла нощ. За отиването в Новия свят, за Америка и Австралия, за самите тях, за това, че искат да работят заедно…
… за Хана. Натан беше говорил много за Хана: „Имам необикновена дъщеричка, Мендел. Чете с лекота сякаш пие вода, а разбира още по-добре. Понякога едва не ме плаши с преждевременното си развитие. А погледът й, Мендел“.
Къщата беше с пет стаи, плюс пристройките. Вътре имаше зашеметяващо количество книги. В първата стая седеше един мъж; беше възрастен, висок, слаб, непохватен — по-късно Мендел научи, че това е Бериш Корзер, който щеше да стане втори баща на Хана. При влизането на Хана той размаха несръчно ръце, но момиченцето го закова на място с поглед и рязко завъртане на главата. „Хана все още няма седем години, Мендел — беше казал Натан. — Ще ги навърши на Пасха, но как да кажа? Тя вече е умът и душата на дома ми, най-вече ума“ В следващото помещение, друга стая, Мендел Визокер съзря десетина души, скупчени около леглото, а сред тях се открояваше едно бледо лице — Шифра, съпруга на Натан и майка на Хана.