— Не желая да взимам пари на заем, Поли. Изпитвам ужас от това. Един път ми беше достатъчен, той ще е и последен. (Тя не му бе разказала за Лотар Хътуил.)
— С колко разполагате? Три хиляди, три хиляди и нещо с постъпленията, които ще дойдат през юни? Вероятно няма да е достатъчно. Фурнакови ще искат от вас да вложите повече.
— Толкова по-зле.
— Знаете ли какво значи кредитна линия?
— Обиколка на талията, която стопяваме с темперамента си.
— Много смешно. Банкерите не са на същото мнение. Ще ви обясня какво те разбират под това. Макар да се питам дали е разумно: с вашия ум вие ще се оправите много по-бързо в тези неща и аз вече няма да съм ви нужен. Ще ме изгоните!
— Бедничкият Поли!
— Хана, като гледам очите ви, понякога ми се случва да виждам как в тях преминават топчетата на китайско сметало. Знаете ли как китайците смятат? Чунг-чунг две и три прави пет, седем и четири прави единайсет, взимам всичко и запазвам останалото, вие сте точно такава.
— Чунг-чунг ли правя в този момент?
— Гледате ме мило и това ще завърши с корабокрушение. В Европа и Америка видях удивителни неща… В Париж някой си Рейно е измислил светещи пантомими с движещи се човечета; те са живи и това не са обикновени снимки като тези на Нийпс или Истман. А в Америка един човек на име Едисон е създал машина, кръстена кинетоскоп… Ами да, картинки, които мърдат, ако тези господа ви запечатат на кадрите си, може да се види как вашето чадърче се върти и как вие ми се усмихвате подигравателно. Очите ви са като вълшебен светилник, Хана… Боже мили, струва ми се, че това, което току-що казах, е много поетично! От колко време не съм ви искал ръката?
— От около два дни.
— Все така не?
— Все така.
— Хана, кредитна линия е максимумът, който банкерът дава на свой избран клиент, сума над непосредствените реални възможности на този клиент, определена от степента на доверие след внимателна оценка на недвижимите имоти на заинтересования, от силата на приятелството му с банкера, от обхвата на светските му връзки или общата им страст към крикета. В Юниън Банк има един кривоглед дангалак, с когото бях в колежа. Въпреки че е банкер, понякога има периоди на умствено просветляване. Ужасявам се, че сме братовчеди, далечни, слава богу! Казва се Арбътнот. Бих могъл да го убедя във вашия случай да отпусне двайсет и пет — трийсет хиляди лири.
— Не.
— Почти няма да плащате лихви.
— Не.
— А как да убедим Фурнакови да инвестират повече от вас?
— Ще плащам всеки месец от постъпленията. С мои пари.
— Те ще се нацупят.
— Не ми пука.
— Какъв език! Ще се опитам да ги убедя.
— Гребете, Туейтс.
— Да, шефе.
Козметичният салон (името изобщо не подхождаше, защото там не се правеше нищо, даваха се само някои съвети; в най-добрия случай беше място за продажби) отвори врати в източния край на улица „Бърк“, не много далеч от мястото, където беше сградата, приютила различни служби на колониалната законодателна власт. За разлика от Сидни, салонът за чай се намираше на друго място, в центъра на града. Вече не смесваха продажбата на кремове и тоалетни води с австрийския щрудел. Единият салон за чай беше на „Литъл Колинс“ — единият, защото едновременно се появиха две съвършено еднакви заведения. Другият имаше тераса по подобие на тези във варшавския парк Сакс; разположен беше сред храсти и цветя, зад сградата на Държавното съкровище, здание в италиански стил на няколко крачки от сградите на централната администрация.
Успехът беше почти мълниеносен. Хана още един път повтори хода с ковчежетата, с виртуозност, натрупана с опита; Роби и Дайна Уотс дойдоха при нея и докараха със себе си сто и двайсет ковчежета, деветдесет от които се продадоха моментално. Освен това сега тя разчиташе на подкрепа, каквато преди не бе имала — Клейтън Пайк пристигна нарочно от Брисбейн със специален влак заедно с жена си, дъщерите и снахите си, приятели от целия Куинсланд, организира многолюдни партита, на които Хана беше главната гостенка (тя отказа да танцува… навяхването й се повтори); освен сигнала за сбор, даден от милиардера, по-възрастните Фурнакови също имаха мрежа от клиентки и то от най-изтъкнатите среди в Мелбърн и в колония Виктория: само те поканиха над двеста души; а пък Поли измъкна от бездънния си запас от братовчеди ни повече, ни по-малко личния адютант на губернатора — „той беше най-глупавият от семейството, затова го направихме военен“.