Откриванията се състояха последователно в края на юни и началото на юли, може би не в най-подходящия сезон, но Хана не желаеше да чака. Каквото взела, взела. И тя отново и отново запресмята: най-малкото, което можеше да очаква в най-близко време от сдружаването си с Фурнакови, се въртеше около цифрата три хиляди лири на месец. Поли клонеше по-скоро към четири хиляди, той беше непоправим оптимист.
— А може би и повече след октомври или ноември, Хана. Когато създавахте дружеството си, дори не сте си представяли до каква степен задоволявате една необходимост. След година ще можете да започнете да ми плащате хонорарите… Ще бъда принуден да престана да искам от леля Лусинда. Бедната жена, ще й липсвам! Не, не, този шилинг авансово е съвсем достатъчен, уверявам ви… Пък и изключителното удоволствие да ви наблюдавам как действате ми стига: вие наистина навлязохте в джунглата и засега напредвате, без да ви се оказва съпротива. Хана, във Франция разказват историята на един мой сънародник, който ден след ден следвал някакъв цирк с надеждата да види как тигърът разкъсва звероукротителя…
— Аз ли съм звероукротителят, Поли?
— Звероукротител, който не е висок дори пет стъпки и целият пърха в дантели. И аз не се отказвам от мисълта да се оженя някой ден за него, въпреки че вече не вярвам…
Предложи на Клейтън Пайк да развалят облога, защото според нея шансовете й да го спечели бяха прекалено големи:
— Освен това съм сигурна, че дори да загубя, вие няма да искате парите ми…
Взрив от смях:
— Облогът си е облог, полска дърдорана такава! Ще ви преследвам чак до островите Папуа, за да си взема парите.
— Хайде, хайде. Във всеки случай играта е фалшифицирана по ваша вина. Не играете честно: вие ми помагате да успея. — И добави: — Нямаше да постъпите така, ако бях мъж.
Мощният му смях изригна с пълна сила: съвсем вярно, че е жена, той също го е забелязал и ако годинките му били с четирийсет по-малко…
— Щяхте да бъдете истинско пеленаче… Освен това обичам мъжете да са като сирената: узрели.
Целуна го по двете бузи и си помисли: „Няма съмнение, той ме обожава и толкова по-добре, защото това е страхотно полезно. Всъщност аз също го обичам. Като дядо, разбира се… Можех да го целуна по устата, това щеше да му повдигне духа за седмици напред“.
Единственото й безпокойство при дебюта си в Мелбърн бързо бе разсеяно: Хътуилови наистина бяха заминали за Европа. И скоро нямаше да се върнат. „Е, толкова по-добре…“
Возеше се на лодка с Поли, канена беше навсякъде, на балове, където отказваше да танцува, и в най-хубавите ресторанти в града. Колко приятно беше да пожънеш малко успех, особено когато не си красавица… (Все по-рядко се поглеждаше в огледалото и то само за да се увери, че изглежда съвършено елегантна. За останалото бе загубила всяка надежда: бухалът си е бухал.).
На 25 юли, една година и девет дни след пристигането си в Австралия и близо три месеца, откакто не бе ходила в Сидни — с изключение на онези четирийсет и осем часа на връщане от Брисбейн — получи писмото.
Плака така, както никога досега.
Колийн бе умряла.
17.
Валсуващата Матилда
Срещу нея се извисяваха великаните Маккена. Единствен Дъгал беше седнал, четиримата му сина — Род, Патрик, Оуен и Алек — стояха прави, всичките еднакви, силни и едри — всеки от тях тежеше около или над сто килограма. Облечени в черно, наредени в единия край на стаята в приземния етаж на къщата им в Сидни, те приличаха на истинска стена… и засилваха изолираността, миниатюрността на Хана, свита в един фотьойл с възглавнички. Дъгал разказваше колко много през последните седмици от живота си, между два чудовищни пристъпа Колийн бе настоявала Лизи да бъде поверена на нея, Хана.
— Тя ви обичаше безкрайно, Хана. Като своя дъщеря или сестра…
(Явно Дъгал все още се чудеше на тази любов, на това съпричастие; все още малко се дразнеше.)
… Освен това, продължи той, не става дума единствено да се спази волята на покойната, тържественото обещание, което й е дал: бе се оказало, че Маккена нямат нито една жена роднина в цяла Австралия, нито пък в Индия; чак в Ирландия, в Белфаст по негова линия и в Голуей от страна на Колийн, имало далечни лели, които биха могли да отгледат момиченцето. И вместо да я дадат в някой пансион в Мелбърн…