Хана избра едно от тези решения.
Така Мариан Каден щеше да се появи отново в живота й, за да не се разделят никога повече.
Не знаеше къде може да е той. Нямаше значение, първо трябваше да провери дали Каръдърсови все още са на работа във Варшава. Поли й бе обяснил — друг негов братовчед работеше във Форин офис в Лондон — как стоят нещата с дипломатическите, а и с консулските служители: прекарват две-три години в дадена страна, а после ги назначават другаде. Ако е така, Каръдърсови сигурно вече странстваха в Китай или се разхождаха сред бантусите…
Но не. Вместо да иска сведения с писма, чието отиване и връщане щеше да отнеме седмици, Хана се възползва от едно откритие, което я очарова и с което бързо се научи да си служи: телеграфа. През 1872-а австралийската телеграфна мрежа вече бе създадена и свързваше Сидни и Мелбърн с Дарвин, който беше в най-северната част на австралийския континент, на брега на Тиморско море, срещу Индонезия. Три години преди това бе прекаран подводен кабел по дъното на океана — тук очите на Хана бяха изскочили от възхита — свързвайки Дарвин със Сингапур. Благодарение на което от пощата човек може да се свърже направо с Лондон, а през Лондон и с Варшава, какво прекрасно нещо!
Точно за една седмица тя се свърза с Каръдърсови и им предаде молбата си. Те я увериха, че ще я изпълнят.
Банките свършиха останалото. Триста и петдесет лири бяха преведени на разположение на чичото на Мариан във Варшава (същия, чиито услуги вече бе използвала като параван за магазина си на улица „Краковски кръстопът“). Ала единствено Мариан можеше да разполага с тези пари. Той беше само на седемнайсет години, но тя беше убедена, че е много по-умен от всеки друг мъж — с изключение на Мендел.
Получи писмо от Мариан през ноември и сърцето й се стопли като видя как се потвърждават цялото й доверие и приятелско чувство към него: той чудесно е разбрал какво очаква тя от него, получил е парите, чичото не ги е откраднал. Предостатъчно са за издръжката на семейството му поне за една година, както и да покрият разходите за това, което ще предприеме без да губи нито секунда: заминава за Прага, после за Виена, а след това ще прерови цяла Германия.
Ще намери Тадеуш, стига той все още да се намира на десния бряг на Рейн.
Нито една излишна дума в отговора му, само главното. Дори не благодареше. По-късно на шега го упрекна за това. Той пристъпи от крак на крак, а светлите му очи не смееха да срещнат погледа на Хана: „С всичките тези хора, които щяха да прочетат и да повтарят едни на други думите ми“.
Писа на Мендел за шести път, откакто бе напуснала Данциг. В това ново писмо го осведоми за напълно задоволителното развитие на делата й: вече може да му върне всички пари, които й е поверил, с обичайната лихва, която банките дават.
… Но тя, разбира се, гледа на него като на съдружник и затова всичко, което е спечелила досега или ще спечели, му принадлежи наполовина… и изобщо да не се заяжда с нея по този въпрос. Не пътува ли тя с билета, който той беше купил за себе си? А идеята да отиде в Австралия не беше ли негова? Накратко, тя му дължи всичко и не е далеч от мисълта, че малко го ощетява, като му дава петдесет процента от печалбата. Готова е да обсъди това и той да внимава: сега тя е свирепа…
„Ти си луда, Хана. Той никога няма да получи писмата ти, никое от тях. Разбира се, не е умрял и какво от това. Но да си въобразяваш, че получава поща от Австралия в затънтената тундра! Луда си и да разсъждаваш така за мъжете и жените, да програмираш живота си предварително. И не само твоя, а и на Мариан, Мендел и на толкова други… още по-зле, дори този на Тадеуш — ами ако той иска четири деца, а? В Австралия ти провървя. Накрая на света си, в една нова страна, където засега не е пренаселено и ти можа да си намериш място. Но в Европа не питат за теб. Достатъчно е да прочетеш списанията: други, и то мъже моля ти се, вече са направили това, което ти правиш тук. Пазарът е зает. Бълнуваш… Ти си в свят, в който единствено мъжете могат да въртят сделки. Знаеш го. Ако Поли не беше те разбрал толкова добре, така и никой нямаше да узнае какви прекалени амбиции имаш, нямаше да посмееш да ги разкриеш.“
В това шесто дълго писмо тя разказа на Мендел главно за една среща, която се състоя с посредничеството на Клейтън Пайк: с един ни повече, ни по-малко австро-немски граф, който правеше околосветско пътешествие в компанията на младата си жена, за която съвсем наскоро се бе оженил.