Не ви говоря за тях случайно, Мендел, ще видите, че имам сериозни причини. Той се казва Рудолф фон Зонердек, а тя Анастасия. Досега не бях виждала графове и графини; тези ми се сториха съвсем нормални хора: хранят се като всички, много са мили и вежливи — не, не си губя времето в брътвежи, чакайте… Графинята е обикаляла с кола вътрешността на Австралия; оплакваше се от прахта и жегата и влиянието им върху кожата. Пайк ми я доведе — имат великолепна яхта, тя и нейният граф. Леко притеснена я наплесках с крем, но тя остана очарована. Разказах й историята си, поукрасена както обикновено: този път го ударих повече на ала Козет от „Клетниците“ и „Двете сирачета“, подправени с малко от „Дейвид Копърфийлд“. Тя плака и поиска нейният граф на всяка цена да чуе разказа за моите приключения. Поканиха ме на вечеря съвсем простичко (но ние сме в Австралия, където социалните различия не са прекалено големи). Във всеки случай е много полезно да можеш да говориш немски. И с големия си и тъй остър език аз също им задавах въпроси. Тогава, Мендел, се случи най-невероятното, най-прекрасното нещо, което можете да си представите. Защото графът, който е толкова мил (но не много по-хитър от метача в градината), по майчина линия е роднина на императора на Германия, онзи, дето се казва Вилхелм II, който от своя страна пък е внук на кралицата на Англия, на Виктория, чиито инициали са изписани на каските на полицаите тук, в Австралия…
Да, зная, бъбрива съм! Добре. Но има нещо още по-хубаво: защото Анастасия пък, графинята, е братовчедка на принцеса Хесе, която — следите ли, Мендел? — е снаха на цар Александър III, защото се е омъжила за сина на последния, някой си Николай, който след някой и друг ден би могъл да стане император на цяла Русия. А това значи, че с малко повечко късмет, един ден, когато се върна в Европа, стига да мога да осъществя пътуването, ще мога да отида да го видя този скапан цар, който властва и над нашата Полша и бих могла да го помоля да освободи моя приятел Мендел Визокер, който е поляк, евреин, понякога сводник, убил е само трима-четирима души (а може и повече, знам ли) в пристъп на палавост…
О, Мендел, изглежда като че ли се шегувам, но очите ми са пълни със сълзи. Истина е, че вярвам в тази възможност и ще я опитам. Не умирайте, моля ви, Мендел… Чакайте ме. Целувам ви много, много силно.
— Ще се омъжиш ли за Поли? — попита Лизи.
— Не.
— Не е достатъчно богат ли?
— По-богат е, отколкото изглежда, само се преструва, че не е такъв и се прави, че това няма значение. Нямам желание да деля ваната си с него петдесет години, това е всичко.
— Не знаех, че женитбата е въпрос на вана. Наистина ли трябва да отида на училище?
— Да.
Весело потропване на копита по калдъръма. Двете са в двуколка, теглена от едно сладко червеникаво конче. Хана бе купила и двете, за да кара впряга сама. Накарала бе да боядисат колата в черно и наситено червено, което удивляваше не малко дами в Сидни.
— А ако бях болна?
— Болна си колкото мен.
— Много точно казано — отбеляза Лизи, придавайки си възможно най-злощастен вид. — А когато ще бъдем в Европа пак ли ще трябва да ходя на училище?
— Пак.
— Тогава не виждам защо трябва да го сменям. Ами ако се омъжа за Поли Туейтс?
— Той е с двайсет и пет години по-голям от теб. А както си тръгнала да растеш, ще го надминеш с една глава. Ще приличаш на щраус, който се разхожда с морско свинче.
— Бих могла да се омъжа за Мариан Каден. Хубав ли е?
„Откъде да знам, по дяволите — помисли си Хана. — Никога не съм го гледала от този ъгъл…“
— Не е толкова красив като Тадеуш, разбира се — продължи Лизи. — А и кой ли би могъл да бъде? Но дори и наполовина толкова хубав, на мен пак ще ми стига.
— Лизи, затваряй си устата!
— Една дама не казва „затваряй си устата“ на друга дама. Ти наистина говориш ужасно, знаеш ли? Би трябвало да походиш на училище с мен, ще ти дойде добре. Ще ми разкажеш ли още един път как Добе Клоц, Копата Сено, предварително ти е дала пари да си купиш роклята с трийсет и деветте копчета?
— Разказвала съм ти го поне сто двайсет и пет пъти.
— Не ми омръзва. А когато си отишла да видиш хазяйката на Тадеуш и си й разказала, че той ти е брат? Тази история също много ми харесва. Страхотна лъжкиня си, да ти кажа. И като си помисля, че ти ме възпитаваш! Ако Род знаеше всичко това…
— Без шантаж, ако обичаш. А освен това да казваш на хората онова, което им се иска да чуят, е не лъжа, а правене на услуга.