— Хайде де. А за онзи път, когато ти и Тадеуш…
Хана я погледна.
— Добре, добре — рече Лизи. — Разбрах. Не съм глупава. Млъквам.
Двуколката спря пред пансиона за млади девойки. Зелените очи гледаха сивите очи. Ръцете на десетгодишната Лизи обвиха шията на Хана, която беше на осемнайсет и половина (нищо че паспортът й приписваше двайсет и три), устните докоснаха бузата й.
— Обичам те, Хана, знаеш ли. Колкото обичах мама.
Хана не можа да отговори, гърлото й беше свито. Само кимна с глава. Лизи скочи на земята, а всичките й фусти се разлетяха и отдолу се показаха гащите й с крачоли като кюнци, без дантели, както изискваше правилникът на пансиона.
— А ако се омъжа за Мендел Визокер?
Саймън Кланси се бе появил. Една вечер по залез-слънце той изникна пред служебния вход на лабораторията, мачкайки шапка в едрите си ръце. Отсега вече той щеше да е главният доставчик на треви и растения, заместил бе Куентин Маккена. Людоедът беше споменал за подобна възможност и това означаваше, че действително е тръгнал на голямото си австралийско пътуване. Сякаш само беше чакал смъртта на майка си и осиновяването на Лизи от Хана, за да се хвърли в безнадеждното си приключение.
Кланси посети Хана в средата на август по повод първата пратка, която той лично достави. Беше мъж около трийсетте, роден в Австралия, доста дребен, но набит, грубоват и с бавна приказка, сякаш срамежлив. Когато изоставяше изключителната си лаконичност употребяваше доста объркващ жаргон. Единственият свят, където се чувстваше добре, се състоеше от фермери, ранча и кравари или овчари, и всичко това непрестанно гарнирано със забележително неприлични изрази.
Познаваше растенията по-добре, отколкото Куентин изобщо ги бе познавал; прие съвършено флегматично новината, че отсега нататък ще трябва да утрои, дори да учетвори пратките си, за да захранва лабораторията на Маги Макгрегър; от юли 93-а Маги ръководеше трийсет работнички, които произвеждаха кремове, тоалетни води и капилярни лосиони, отскоро прибавени към гамата. Но да, той можел да задоволява нуждите й без проблеми. Въпреки че едва знаеше да чете и смята, честността му бе изключителна: отказа шейсетте лири, които тя искаше да му даде. Прекалено много било, неговата заплата трябвало да е трийсет шилинга, а и това било доста за занимание, което отнемало само по няколко часа дневно; според него било предостатъчно, за да наблюдава десетките мъже и жени, най-често аборигени, които на фронт от хиляда и петстотин километра, от Куинсланд до Виктория, го снабдяват с растения благодарение на мрежата, създадена от Куентин. „За да им плащате, правете както досега, както Куентин ви е казал: не пари в брой, ще ги изпият, изпращайте парите на Травърс, той е свестен, ще ги храни и ще им осигурява скапаните боклуци, от които наистина се нуждаят, с изключение на алкохол.“
Обясни й, че работата, която върши за нея, напълно го задоволява, в смисъл че му остава достатъчно свободно време за humping the bluey (да се скитосва), да броди където му скимне. Дори нещо повече, защото това е най-хубавото в Австралия за обичащите откритото небе и големите пространства — да валсира с Матилда, когато пожелае.
Знае ли песента, не? Според него Куентин прави точно това (валсира с Матилда, както никой друг с налудничавата си експедиция).
… Не, не мисли, че Людоеда ще оцелее, няма съмнение, че ще пукне в Голямата пустиня с глава, витаеща в облаците. Е, и? „Всеки живее този скапан живот както му харесва, госпожо…“
Австро-немският граф и графинята се появиха през декември 93-а. Аристократичната двойка смяташе да престои в Австралия до края на австралийското лято, после отново щеше да тръгне по море с яхтата си с изсечен двуглав орел, щеше да посети Китай и Япония преди да поеме през Тихия океан и да отиде в Съединените щати. Щяха да се върнат в Европа след месеци и то в най-добрия случай. Хана и графинята (в действителност те бяха на една възраст) станаха много близки; заклеха се да се видят във Виена или в Тирол, когато Хана се завърне. Именно Анастасия доведе в козметичния салон една от най-големите австралийски знаменитости по онова време (родена в Мелбърн преди трийсетина години с името Хелън Портър). Това беше не някой друг, а свръхизвестната певица Нели Мелба, разтревожена за прасковения си тен, която Рудолф фон Зонердек бе чул преди шест години да дебютира в „Театр дьо ла Моне“ в Брюксел.
Велик момент, когато Дивата, в знак на благодарност за положените грижи запя в „Градината на Будика“ голямата ария от „Ромео и Жулиета“ на Гуно.